Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

— Ти знаеш ли защо той пише? — попита внезапно Майло насред яденето, давайки си сметка, че не познава нещо съществено в същността на своя приятел.

— Как така?

— Зная, че Том открай време обичаше да чете, но писането е друго нещо. Какво го накара да измисли първата си история?

— Не зная — побърза да отговори Керъл.

Но този път лъжеше.

След като покарах известно време безцелно из града, паркирах бугатито, застрашено от конфискуване, пред къщата, за която току-що бях научил, че вече не ми принадлежи. Няколко часа по-рано бях на дъното на пропастта, но с десетина милиона долара. Сега бях просто на дъното на пропастта…

Разбит, задъхан, без дори да съм тичал, се проснах на канапето с очи, зареяни в сглобките на гредите, които поддържаха лекия наклон на тавана.

Главата ме болеше, гърбът ми беше разнебитен, ръцете ми бяха потни, а коремът ми — на топка. Задушаваше ме сърцебиене, гърдите ми се повдигаха и спускаха; отвътре бях празен, изгорен от рана, която в крайна сметка ме беше унищожила.

Цели години бях прекарал нощите си в писане, в което влагах всичките си емоции и цялата си енергия. После започнах публичните лекции и раздаването на автографи по всички краища на света. Бях създал благотворителна организация, за да позволя на децата от някогашния ми квартал да учат изкуство. По време на няколко концерта дори бях свирил на барабаните с моите идоли от „Рок Ботъм Римейндърс“ 1 1 Рокгрупа, състояща се от известни писатели — Стивън Кинг, Скот Търоу, Мат Грьонинг, Мич Албом, чиито концерти събират средства, предназначени за финансирането на образователни проекти. .

Но днес вече нищо не ме привличаше: хората, книгите, музиката и дори лъчите на слънцето, което залязваше над океана.

Насилих се да стана и излязох да се облегна за малко на парапета на терасата. Малко по-надолу по плажа, като остатък от периода на „Бийч Бойс“ един стар жълт крайслер с лакирани дървени части гордо показваше на задното си стъкло девиза на града: Malibu, where the mountain meets the sea 2 2 Малибу, където планината се среща с морето. .

Взирах се до ослепяване в пламтящия ръб, който се докосваше до линията на хоризонта и осветяваше небето, преди да бъде отнесен от вълните. Тази гледка, която някога толкова ме очароваше, вече не събуждаше у мен никакъв възторг. Вече нищо не чувствах, сякаш запасът ми от емоции се беше изчерпал.

Само едно нещо можеше да ме спаси — да намеря отново Орор, тялото й като лиана, мраморната й кожа, сребърните й очи и мириса й на пясък. Но знаех, че това не можеше да се случи. Знаех, че бях изгубил битката и че в края на тази битка ми оставаше единствено желанието да си изгоря невроните с дози метанол или каквато и да било друга гадост, до която можех да се докопам.

Трябваше да спя. Когато се върнах в салона, потърсих нервно лекарствата си, но се досетих, че Майло се беше постарал да изчезнат. Изтичах в кухнята, прерових кофите. Нищо. Обзет от паника, изтичах на горния етаж, отворих всички шкафове и накрая напипах пътната си чанта. Притиснати в едно портмоне, отворена кутийка приспивателни и няколко хапчета успокоително чакаха там от последното ми пътуване в Дубай за раздаване на автографи в голяма книжарница на „Мейлъф дъ Емирейтс“.

Почти против волята си изсипах всичко в шепа и за миг се загледах в дузината бели и сини хапчета, които сякаш ми се подиграваха.

Неспособен!

Никога не съм бил толкова близо до празнотата. В главата ми се блъскаха ужасяващи образи: тялото ми в края на едно въже, кранчето на газта в устата ми, дулото на револвер в слепоочието ми. Рано или късно животът ми несъмнено щеше да свърши така. Не съм ли го знаел винаги дълбоко в себе си?

Неспособен !

Глътнах шепата хапчета като бягство. Трудно преглътнах, но глътка минерална вода прокара всичко.

Довлякох се до моята стая и се строполих на леглото.

Пространството беше празно и студено, оградено с огромна стена от тюркоазени на цвят луминесцентни стъклени пана, достатъчно прозрачни, за да пропускат дневната светлина.

Свих се на матрака, повален от мрачните ми мисли.

Окачени на бялата стена, любовниците на Марк Шагал ме гледаха съчувствено, сякаш съжаляваха, че не могат да облекчат страданията ми. Още преди придобиването на къщата (която вече не беше моя) или купуването на пръстена на Орор (която вече не беше моя), купуването на картината на руския художник беше моята първа лудост. Сдържано озаглавено „Любовници в синьо“, платното на Шагал датираше от 1914 г. Бях се влюбил от пръв поглед в тази картина, която изобразяваше една прегърната двойка, съединена от мистериозна, искрена и уталожена любов. За мен тя символизираше оздравяването на две умъртвени същества, съшити едно в друго, за да споделят занапред само един белег.