Гийом Мюсо: Хартиеното момиче

— Благодаря, че дойде да ме прибереш.

— Къде остана колата ти?

— Том ми я взе.

— Том вече няма книжка!

— Да кажем, че побесня срещу мен — призна Майло с наведена глава.

— Призна ли му истината? — попита тя загрижено.

— Да, но това не го подтикна да се захване за работа.

— Казах ти.

Тя заключи колата си и двамата слязоха заедно по висящия мост, който водеше към плажа.

— Добре, бе — ядоса се Майло — според теб не е ли малоумно да се оставиш да бъдеш разрушен от някаква любовна история?

Тя го погледна тъжно:

— Може да е малоумно, но се случва всеки ден. Аз го намирам вълнуващо и ужасно човешко.

Той повдигна рамене и я остави да мине малко пред него.

С високия си ръст, матовата си кожа, гарваново черните си коси и светлите си като вода очи Керъл Алварес изглеждаше като принцеса от племето на маите.

Родом от Салвадор, тя беше дошла в Съединените щати на деветгодишна възраст. Майло и Том я познаваха от детинство. Семействата им — или това, което оставаше от тях — живееха в един разнебитен блок в „Макартър Парк“ — испанския „Харлем“ на Лос Анджелес, предпочитано място на пристрастените към хероина и на уреждането на сметки с изстрели от автоматични оръжия.

И тримата бяха споделяли една и съща отчайваща бедност, същия декор на нехигиеничните жилища, тротоари, осеяни с боклуци и магазини с разбити, изпонадраскани железни щори.

— Ще седнем ли за малко? — предложи тя, като разгъна една салфетка.

Майло седна до нея върху белия пясък. Вълничките леко докосваха брега и оставяха сребърна пяна, която хапеше босите крака на разхождащите се.

Претъпкан през лятото, в началото на тази есенна вечер той беше доста по-спокоен. Все така неизменен, прословутият дървен вълнолом на Санта Моника посрещаше вече повече от век жителите на Лос Анджелес, които в края на работния ден идваха тук, за да се измъкнат от стреса и от оживлението на големия град.

Керъл нави ръкавите на блузата си, събу обувките си, затвори очи и изложи лицето си на вятъра и слънцето на късното лято. Майло я погледна с болезнена нежност.

Също като на него, животът не беше спестил нищо на Керъл. Беше едва на петнадесет години, когато вторият й баща беше убит с куршум в главата при обир на неговата бакалия по време на гибелните размирици, които бяха възпламенили бедняшките квартали през 1992 г. След драмата тя си беше играла на криеница със социалните служби, за да не я настанят в приемно семейство, като предпочиташе да се крие незаконно при Блек Мама, бивша проститутка, двойничка на Тина Търнър, която беше отнела девствеността на половината мъжко население в „Макартър Парк“. По някакъв начин беше продължила да учи, като работеше в свободното си време: сервитьорка в „Пица Хът“, продавачка в евтини бижутерии, служителка по посрещането на второстепенни конгреси. Но най-вече беше успяла от раз на приемния изпит в полицейското училище и беше приета в управлението на Лос Анджелес в деня, в който навърши 22 години, като вземаше първите стъпала с изумяваща скорост: отначало офицер, после детектив, а преди няколко дни беше получила и чин сержант.

— Скоро чувала ли си Том?

— Изпращам му по две съобщения на ден — отговори Керъл, като отвори очи, — но в най-добрия случай получавам само лаконични отговори.

Тя погледна Майло строго:

— Какво можем да направим за него сега?

— Като начало да му попречим да отиде по дяволите — отговори той и извади от джобовете си шишенцата с приспивателни и успокоителни, които ловко беше отмъкнал.

— Нали осъзнаваш, че всичко, което се случва, е отчасти по твоя вина?

— Моя е вината, че Орор го напусна?

— Много добре знаеш за какво говоря.

— Моя ли е вината, че започна световна финансова криза? Моя ли е вината, че Мадоф изяде 50 милиарда долара? Освен това, отговори ми честно, какво мислеше ти за това момиче?

Керъл повдигна рамене безпомощно.

— Не зная, но това, в което съм сигурна, е, че тя не беше създадена за него.

На вълнолома празникът беше в разгара си. Виковете на децата се смесваха с миризмата на захарен памук и домати. С виенското си колело и увеселителните си влакчета, лунапаркът беше построен направо върху водата, срещу малкото островче Санта Каталина, което се виждаше през леката мъгла.

Майло въздъхна:

— Боя се, че никой никога няма да разбере какъв е краят на „Трилогията на ангелите“.

— Аз зная какъв е — спокойно отговори Керъл.