Гийом Мюсо: Хартиеното момиче

— И какво точно ми остава, като оставим настрана къщата?

— Къщата ти е ипотекирана от три месеца, Том. И за да съм честен, не ти остава дори с какво да си платиш данъка на имота.

— Но… а твоята кола? Тя сигурно струва повече от един милион долара…

— Можеш да кажеш дори два. Но от един месец съм принуден да я паркирам у съседката ми, за да не ми я вземат!

Известно време останах мълчалив и объркан, докато изведнъж не ми просветна:

— Не ти вярвам. Измисляш си цялата тази история, за да ме принудиш да започна отново да работя, нали?

— За жалост не.

На свой ред грабнах моя телефон, за да се обадя в кабинета за финансови съвети, който се занимаваше с плащането на моите данъци и по този начин имаше достъп до различните ми сметки. Обичайният служител потвърди, че банковите ми авоари бяха на червено и, както изглежда, от седмици се беше опитвал да ме предупреди с най-различни препоръчани писма и съобщения на телефонния ми секретар, останали без отговор.

А откога не бях отварял пощата и не бях отговарял на телефона?

Когато осъзнах цялото положение, не бях нито паникьосан, нито изгарях от желание да се хвърля върху Майло и да му размажа физиономията. Изпитвах единствено огромна умора.

— Слушай, Том, вече сме се измъквали и от по-трудни ситуации — осмели се той да ми подхвърли.

— Даваш ли си сметка какво си направил?

— Ти можеш да оправиш всичко — увери ме той. — Ако успееш да завършиш романа в срок, можем бързо да се измъкнем.

— Как искаш да напиша петстотин страници за по-малко от три месеца?

— Имаш вече няколко глави подръка, знам го.

Хванах се за главата. Той наистина нищо не разбираше от моето чувство за безпомощност.

— Вече цял час ти обяснявам, че се чувствам празен, че умът ми е ръждясал, сух е като камък, паричните проблеми нищо не променят. Всичко свърши!

Той настоя:

— Винаги си ми казвал, че писането е необходимо за равновесието ти и за душевното ти здраве.

— Ами, както виждаш, грешал съм — това, което ме подлуди, не е, че спрях да пиша, а че изгубих любовта си.

— Все пак нали си даваш сметка, че се унищожаваш заради нещо, което не съществува?

— Любовта ли не съществува?

— Любовта сигурно съществува. Само че ти си привърженик на оная дебилна теория за сродната душа. Все едно съществува някакво съвършено пасване между двама души, на които им е писано да се срещнат…

— Така ли, значи е дебилно да вярваш, че може би съществува някой, който е способен да те направи щастлив, някой, с когото да имаш желанието да остарееш?

— Разбира се, че не, но ти вярваш в друго — че на Земята има само един-единствен човек, създаден за теб. Нещо като липсваща част, с която си роден и чийто отпечатък пазиш в тялото и душата си.

— Обръщам ти внимание, че именно това казва Аристофан в „Пирът“ на Платон.

— Може би, само че твоят Аристо нещо си и неговият Планктон никъде не пишат, че твоята Орор е липсващата ти част. Повярвай ми: зарежи тази илюзия. Митологията може и да е достоверна в романите ти, но нещата не стават така в действителност.

— Не, наистина, в действителност най-добрият ми приятел не се задоволява просто да ме разори. Като капак на всичкото си позволява да ми дава уроци! — избълвах, ставайки от масата.

Майло също стана, видът му беше отчаян. В този момент чувствах, че е готов на всичко, за да ми инжектира доза творчески порив във вените.

— Значи нямаш никакво намерение да започнеш отново да пишеш?

— Не. И нищо не можеш да направиш срещу това. Да се напише книга, не е същото като да се произведе кола или прах за пране — извиках му от прага на вратата.

Когато излязох от ресторанта, момчето ми подаде ключовете на бугатито. Седнах зад волана на болида, запалих мотора и включих на първа. Кожените седалки упорито миришеха на мандарини, а таблото от лакирано дърво, украсено с алуминиеви копчета, ми навя мисълта за космически кораб.

Мълниеносното ускорение ме закова за седалката. Докато гумите оставяха следи по асфалта, забелязах в огледалото за обратно виждане Майло, който тичаше след мен и ме засипваше с ругатни.

— Връщам ти инструмента, можеш да го възстановиш на собственика му — съобщи Майло, като подаваше на Керъл стоманения кози крак, който тя му беше дала назаем.

— Неговият собственик е щатът Калифорния — отговори младата представителка на закона, докато прибираше металния лост в багажника на колата си.