Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

Завихме надясно, за да се изкачим към „Уестууд“. Влизахме в Златния триъгълник на Лос Анджелес. Както някои бяха отбелязали, в този квартал нямаше нито болница, нито гробище. Само безупречно чисти улици с магазини с непостижими цени, в които трябваше да си запишеш час като при лекар. От демографска гледна точка никой не се раждаше и не умираше в „Бевърли Хилс“…

— Надявам се, че си гладен — каза Майло, завивайки рязко по „Кенън Драйв“.

Той закова на място бугатито пред шикозен ресторант. След като подаде ключовете на момчето, което паркира колите, Майло влезе пред мен с уверена стъпка в заведението.

Някогашното лошо момче от „Макартър Парк“ изживяваше като социален реванш възможността да може да обядва в „Спаго“ без резервация, докато всички останали простосмъртни трябваше да си направят резервация три седмици по-рано.

Салонният управител ни отведе в изискана градина, където най-добрите маси бяха запазени за знаменитостите от деловия свят и шоубизнеса. Майло ми направи дискретен знак, докато сядаше — на няколко метра от нас Джак Никълсън и Майкъл Дъглас довършваха дижестива си, а на друга маса актрисата от един ситком, подхранвала нашите юношески фантазии, дъвчеше лист от маруля.

Седнах, безразличен към този „престижен“ антураж. През последните две години моето издигане в холивудската мечта ми беше позволило да се доближа до някои от старите ми идоли. Обикаляйки частните празненства в клубове или във вили, големи като дворци, можах да разговарям с актьори, певци и писатели, които ме караха да мечтая, когато бях по-млад. Но тези срещи се бяха сблъскали със стената на разрушените илюзии и разочарованието. По-добре беше да не познаваш всички кулиси на фабриката за мечти. В истинския живот героите от моето юношество често се оказваха извратени типове, впуснати в методичен лов, в който хващаха момичета-жертви, които консумираха и захвърляха почти веднага, щом задоволяха глада си, преди да се устремят към по-свежо месо. Също толкова тъжно: някои актриси, които на екрана бяха изпълнени с очарование и интелект, всъщност се люшкаха между кокаин, анорексия, ботокс и липосукция.

Но какво право имах да ги съдя? Не се ли бях превърнал и аз в един от онези типове, които ненавиждах? Жертва на същото изолиране, на същата пристрастеност към червените вина и на същия непостоянен егоцентризъм, които в моменти на просветление водят до отвращение от себе си.

— Наслаждавай се! — възторжено каза Майло, посочвайки предястията, които ни донесоха заедно с нашите аперитиви.

Вкусвах с върха на устните филийката хляб, покрита с тънък резен шарено, меко месо.

— Това е телешко от Кобе — обясни той. — Знаеш ли, в Япония ги мариноват в саке, за да може мазнината да пропие навсякъде.

Смръщих вежди. Той продължи:

— За да ги поглезят, смесват храната им с бира, а за да ги накарат да се отпуснат, им пускат силно класическа музика. Възможно е стекът в чинията ти да е слушал концертите на Орор. И може би дори се е влюбил в тях. Както виждаш, имате нещо общо!

Знаех много добре, че прави всичко възможно, за да ме накара да се отпусна, но дори чувството за хумор ме беше напуснало.

— Майло, започвам да се уморявам тук. Ще ми обясниш ли какво толкова важно искаше да ми кажеш?

Той погълна още една филийка, без дори да даде време на месото да погали небцето му, после извади от чантата си миниатюрен лаптоп и го отвори на масата.

— Добре, сега вече имай предвид, че говори не твоят приятел, а агентът ти.

Това беше неговата формула, с която започваше всяко събиране, на което се смяташе, че говорим по работа. Майло беше движещата сила на нашето малко предприятие. С телефон, залепен за ухото, той живееше със сто километра в час, в постоянна връзка с издателите, чуждестранните агенти и журналистите, в постоянно дебнене на някоя добра идея, за да направи известни книгите на единствения си клиент — мен. Не зная как беше убедил „Дабълдей“ да публикува първия ми роман. В жестокия свят на книгоиздаването той беше усвоил занаята си в движение, без специално образование и подготовка, за да стане един от най-добрите просто защото вярваше в мен повече, отколкото самият аз вярвах в себе си.

Винаги си беше въобразявал, че ми дължи всичко, но аз знаех, че — напротив — той ме беше превърнал в звезда, като направи така, че още с първата ми книга да вляза в магическия свят на авторите на бестселъри. След първия успех бях получил предложения от най-реномираните литературни агенти, но отклоних всичките.