Гийом Мюсо: Хартиеното момиче

— Изправи се — извика Майло.

Приближи се до канапето. Купчина смачкани или сгънати рецепти затрупваше ниската масичка: до една бяха издадени от д-р София Шнабел, „психиатърката на звездите“, чийто кабинет в „Бевърли Хилс“ снабдяваше голяма част от местния хайлайф с повече или по-малко законни психотропни вещества.

— Том, събуди се! — извика Майло, като коленичи до приятеля си.

Недоверчиво разгледа етикетите на шишенцата с лекарства, разпилени по пода и по масата: „Викодин“, „Валиум“, „Ксанакс“, „Золофт“, „Стилнокс“. Адска смес от болкоуспокояващи, успокоителни, антидепресанти и приспивателни. Фаталният коктейл на XXI век.

— Мамка му!

Обзет от паника и от страх, той сграбчи Том за раменете, за да го събуди от изкуствения му сън.

Разтърсен здраво, накрая писателят отвори очи:

— Какво търсиш тук? — измърмори той.

— Какво търсиш тук? — измърморих аз.

— Тревожа се, Том! Станаха месеци, откакто стоиш затворен в тази къща и си съсипваш живота с успокоителни.

— Това си е мой проблем! — заявих аз, докато ставах.

— Не, Том, твоите проблеми са мои проблеми. Мисля, че това е приятелството, нали?

Седнал на канапето, покрил лицето си с ръце, повдигнах рамене донякъде от срам, донякъде от отчаяние.

— Във всеки случай не разчитай на мен да оставя някаква жена да те доведе до такова състояние!

— Не си ми баща! — отговорих, ставайки трудно.

Зави ми се свят и се подпрях на облегалката на канапето.

— Вярно е, но ако Керъл и аз не сме тук, за да ти помогнем, кой ще го направи?

Обърнах му гръб, без да се опитвам да отговоря. Все още по гащи, прекосих стаята и отидох до кухнята да си налея вода. Майло тръгна след мен, взе един чувал за боклук и отвори хладилника ми, за да го разчисти.

— Освен ако нямаш намерение да се самоубиеш с развалено кисело мляко, бих те посъветвал да разкараш тези неща — каза той, докато душеше едно бурканче със съмнителна миризма.

— Не те карам да го ядеш.

— А това грозде… Обама беше ли президент, когато го купи?

После се зае да сложи известен ред в дневната, като събираше най-едрите боклуци, опаковки и празни бутилки.

— Това защо го пазиш? — попита той като сочеше една дигитална фоторамка, в която се редуваха снимки на Орор.

— Защото съм си ВКЪЩИ, а ВКЪЩИ нямам на кого да давам сметка.

— Може би, но това момиче те разби на хиляди парчета. Не смяташ ли, че вече е време да я свалиш от пиедестала й?

— Слушай, Майло, ти никога не си харесвал Орор…

— Вярно е, никак не я харесвах. И за да ти кажа всичко, винаги съм знаел, че в края на краищата тя ще те изостави.

— Така ли? И мога ли да знам защо?

От устата му жлъчно излязоха думи, които дълго време беше таил в душата си:

— Защото Орор не е като нас! Защото ни презира! Защото е родена със сребърна лъжичка в устата. Защото за нея животът винаги е бил игра, докато за нас винаги е бил борба…

— Де да беше толкова просто… Ти не я познаваш!

— Престани да я възхваляваш! Погледни какво ти причини!

— Сигурно е, че на теб няма да ти се случи! Като оставим настрана твоите мацки, любовта никога не е имала място в живота ти!

Без да го искаме нарочно, тонът се беше повишил и сега всяка реплика отекваше като плесница.

— Това, което изпитваш, няма нищо общо с любовта! — ядоса се Майло. — Това е друго — това е концентрат от страдание и разрушителна страст.

— Аз поне поемам рискове. Докато ти…

— Аз ли не поемам рискове? Скочих с парашут от върха на „Емпайър Стейт Билдинг“! Видеото обиколи нета…

— И това какво ти донесе, освен яката глоба?

Сякаш нищо не беше чул, Майло продължи да изброява:

— Прекосих със ски Кордилера Бланка в Перу. Спуснах се с парапланер от Еверест, един от малцината съм, които са изкачили К2…

— Като е за игра на камикадзе, вярно е, много си силен. Но аз ти говоря за риска да обичаш. И този риск ти никога не си го поемал, дори и с…

— ПРЕСТАНИ! — изкрещя той яростно, като ме сграбчи за яката на фланелката, за да ми попречи да довърша изречението.

Остана така няколко секунди със свити юмруци и лош поглед, докато осъзнае положението — беше дошъл да ми помогне, а ето че за малко не ми заби един юмрук в лицето…