Гийом Мюсо: Хартиеното момиче

— Съжалявам — каза той, укротявайки порива си.

Повдигнах рамене и излязох на просторната тераса с изглед към океана. Скрита от погледите, къщата разполагаше с пряк излаз на плажа по стълба с наредени керамични саксии — от тях преливаха умиращи цветя, които от месеци не бях имал сили да полея.

Избрах едни стари очила „Рей Бан“, забравени върху масата от явайско тиково дърво, за да се предпазя от светлината, после се отпуснах на моя люлеещ се стол.

След като се повъртя в кухнята, Майло дойде при мен с две чаши кафе и ми подаде едната.

— Добре, преставаме с тия детинщини и говорим сериозно! — предложи той и седна на масата.

С поглед, зареян неизвестно къде, не оказвах никакъв отпор. В този момент желаех само едно — да ми разкаже възможно най-бързо това, за което беше дошъл, и да си отиде, за да мога да повърна мъката си в някой леген, преди да взема една шепа хапчета, които да ме катапултират далеч от действителността.

— От колко време се познаваме, Том? Двадесет и пет години?

— Почти — отвърнах, отпивайки глътка кафе.

— Още от юношеските ни години ти винаги си бил гласът на разума — започна Майло. — Ти ми попречи да направя не малко глупости. Ако не беше ти, отдавна щях да съм в затвора и може би дори щях да съм мъртъв. Ако не беше ти, Керъл никога нямаше да стане ченге. Ако не беше ти, нямаше да мога да купя къща на майка ми. С една дума, знам, че ти дължа всичко.

Притеснен, пометох тези аргументи с едно махване на ръка:

— Ако си дошъл да ми ги бръщолевиш такива…

— Това не са бръщолевения! Устояхме на всичко, Том — на дрогата, на насилието, на престъпниците, на скапаното детство…

Този път аргументът попадна точно в целта и ме накара да потреперя. Независимо от успеха и издигането в обществото, една част от мен все още беше на петнадесет години и никога не беше напускала квартала „Макартър Парк“, нито неговите дилъри, нито отрепките му, нито стълбищата, по които се надпреварваха викове — нито страха, който беше навсякъде.

Обърнах глава и погледът ми се изгуби към океана. Водата беше прозрачна и блестеше в хиляди нюанси от тюркоазено до тъмносиньо. Само няколко вълни, хармонични и постоянни, оживяваха Тихия океан. Покой, който контрастираше с врявата от нашите юношески години.

— Чисти сме — продължи Майло. — Спечелихме си кинтите почтено. Под якетата си не носим пушки. По ризите ни няма капки кръв, няма и следа от кокаин по банкнотите ни…

— Не виждам много ясно връзката с…

— Имаме всичко, за да бъдем щастливи, Том! Здраве, младост, работа, която обичаме. Не можеш да съсипеш всичко заради една жена. Прекалено е тъпо. Тя не го заслужава. Запази си мъката за деня, когато истинското нещастие ще почука на вратата ни.

— Орор беше жената на моя живот! Не можеш ли да го разбереш? Не можеш ли да изпиташ уважение към мъката ми?

Майло въздъхна:

— Искаш ли да ти кажа — ако наистина беше жената на твоя живот, днес тя щеше да бъде тук с теб, за да ти попречи да затънеш в този разрушителен делириум.

Изпи на един дъх кафето си, после отбеляза:

— Ти направи всичко, за да я върнеш. Умолява я, опита се да я накараш да ревнува, после се унижи пред цялата Земя. Свършено е — тя няма да се върне. Тя обърна страницата и ти ще направиш добре да сториш същото.

— Не успявам да го направя — признах си.

Той като че ли размисли за момент и на лицето му се изписа едно едновременно загрижено и загадъчно изражение.

— Всъщност, струва ми се, че просто нямаш избор.

— Как така?

— Вземи си душ и се облечи.

— Къде ще ходим?

— Да хапнем телешки котлет в „Спаго“.

— Не съм много гладен.

— Не те водя там заради храната.

— А за какво тогава?

— За ободряването, от което ще се нуждаеш, когато ти кажа това, което искам да ти призная.

— Защо пред къщата ми е паркиран танк? — попитах, сочейки импозантната спортна кола, чиито чудовищни гуми смазваха тротоара на „Колъни Роуд“.

— Това не е танк — отговори Майло засегнат. — Това е „Бугати Вейрон“, модел „Черна Кръв“, един от най-мощните болиди на света.

— Купил си още една нова кола? Ти колекционираш ли ги или какво?