Гийом Мюсо: Хартиеното момиче

Защото освен че беше мой приятел, Майло притежаваше едно рядко качество, което поставях над всичко останало — лоялността.

Или поне така си мислех, преди да чуя признанията му в този ден.

— Да започнем с добрите новини — продажбите на първите два тома са все така отлични.

Майло обърна екрана на компютъра към мен: червени и зелени криви се устремяваха към тавана на графиката.

— Международният пазар пое вълната от американския и „Трилогията на ангелите“ е на път да се превърне в истинско световно явление. Само за шест месеца си получил повече от петдесет хиляди имейла от читатели! Даваш ли си сметка?

Обърнах глава и повдигнах очи. За нищо не си давах сметка. Облаци от пара се губеха в замърсения въздух на Лос Анджелес. Орор ми липсваше. За какво ми беше този успех, след като нямах с кого да го споделя?

— Друга добра новина: снимките на филма започват другия месец. Кира Найтли и Ейдриан Броуди са потвърдили съгласието си и баровците от „Колумбия“ са във възторг. Вече са ангажирали главния художник на декорите на „Хари Потър“ и се надяват да излезе следващия юли в над три хиляди кина. Присъствах на няколко кастинга: беше страхотно. Трябваше да дойдеш…

Докато една сервитьорка ни носеше ястията, които бяхме поръчали — талиатели с рак за него и омлет с пачи крак за мен, — телефонът на Майло започна да вибрира на масата.

Той погледна към номера, който се изписваше, сбръчка вежди и за миг се поколеба, преди да го вземе, после стана от масата, отдалечи се към верандата, която свързваше по дължина вътрешния двор с останалата част от ресторанта.

Разговорът не продължи дълго. До мен достигаха откъслечни думи, накъсани от шума в салона. Разбирах, че беше оживен, изпъстрен с взаимни упреци и споменаване на проблеми, които не разбирах.

— Бяха от „Дабълдей“ — обясни ми Майло, когато отново се върна да седне. — Обадиха се относно едно от нещата, за които ти говорих преди малко. Нищо чак толкова сериозно, просто проблем с отпечатването на луксозното издание на романа ти.

Държех на това издание, което исках да стане изискано: готическа корица от изкуствена кожа, акварелни рисунки на главните герои, неиздавани досега предговор и послеслов.

— Какъв е проблемът?

— За да отговорят на търсенето, са подготвили тиража много набързо. Печатарите са били под напрежение и нещо се е объркало. Резултат: имат сто хиляди дефектни екземпляра. Те ще ги оправят, обаче досадното е, че известна част вече са били доставени в книжарниците. Ще пращат писма, за да ги върнат обратно.

Извади от чантата си един екземпляр и ми го подаде. Дори и при разсеяно прелистване лошия печат беше очевиден — от петстотинте страници на романа само половината бяха отпечатани. Историята прекъсваше рязко на страница 266 с едно изречение, самото то недовършено:

Били изтри очите си, почернели от размазаната спирала.

— Моля те, Джак, не си отивай така.

Но мъжът вече беше облякъл палтото си. Той отвори вратата, без дори да погледне към любовницата си.

— Умолявам те! — извика тя, падайки

И това беше всичко, дори точка нямаше. Книгата свършваше с „падайки“, последвано от над двеста бели страници.

Тъй като знаех романите си наизуст, като стихотворение, никак не ми беше трудно да си спомня цялото изречение: „Умолявам те! — извика тя, падайки в краката му.“

— Добре, това не ни интересува — отсече Майло и взе вилицата си. — Тяхна работа е да намерят начин как да оправят кашата. Най-важното, Том, е…

Знаех какво щеше да каже, още преди да е завършил изречението си:

Най-важното, Том, е… твоят следващ роман.

Моят следващ роман…

Набоде един голям залък талиатели, после продължи да удря по клавишите на компютъра си.

— Очакването е огромно. Погледни това!

Машината беше във връзка с онлайн магазина Amazon.com. По предварителните поръчки моят бъдещ роман беше класиран на първо място, следван от четвъртата част на „Милениум“.

— Какво мислиш за това?

Избягах по тъча:

— Мислех, че Стиг Ларшон е мъртъв и че четвъртият том никога няма да излезе.

— Говоря ти за твоя роман, Том.

Отново погледнах екрана, хипнотизиран от поръчките на нещо, което още не съществуваше и което вероятно никога нямаше да съществува. Излизането на книгата ми беше обявено за 10 декември, след малко повече от три месеца. Книга, от която не бях написал и ред и за която в главата ми имаше само доста неясни общи идеи.