Гийом Мюсо: Хартиеното момиче

— Слушай, Майло…

Но моят приятел нямаше намерение да ме остави да говоря:

— Този път ти обещавам представяне, достойно за Дан Браун — трябва наистина да живееш някъде другаде, а не на Земята, за да не си в течение за излизането.

Понесен от ентусиазма си, Майло трудно можеше да бъде спрян:

— Започнах да подгрявам работата и шумотевицата вече тече с пълна сила във „Фейсбук“, „Туитър“ и форумите, където твоите фенове си съперничат с критикарите ти.

— Майло…

— Само в Съединените щати и в Англия „Дабълдей“ са се ангажирали с първоначален тираж от четири милиона екземпляра. Големи плакати ще предшестват една фантастична седмица. Също като за книгите на „Хари Потър“, книжарниците ще отварят в полунощ!

— Майло…

— А ти ще трябва да излезеш на по-преден план: мога да спазаря едно извънредно интервю в Ен Би Си…

— Майло!

— Истински възторг, Том! Никой друг писател не иска да издава книгата си в същата седмица като теб, включително Стивън Кинг, който отложи джобния си вариант за януари, за да избегне сблъсък с теб!

За да го накарам да млъкне, ударих с юмрук по масата.

— ПРЕСТАНИ С ТИЯ ТВОИ БЪЛНУВАНИЯ!

Чашите задрънчаха, а клиентите се стреснаха, хвърляйки подозрителни погледи към нас.

— Няма да има следваща книга, Майло. Във всеки случай, не преди да минат години. Вече не мога и ти го знаеш много добре. Празен съм, неспособен съм да напиша и един ред и най-вече нямам желание.

— Но поне опитай! Работата е най-доброто лекарство. Освен това писането е твоят живот. Това е РЕШЕНИЕТО, за да се измъкнеш от депресията!

— Не мисли, че не съм опитвал. Двадесет пъти сядах пред екрана, но дори при вида на компютъра изпитвам отвращение.

— Би могъл може би да купиш друг компютър или да пишеш на ръка в тетрадки, както правеше някога.

— Бих могъл да опитам да пиша върху пергамент или върху восък, това няма да промени кой знае какво.

Майло като че ли започна да губи търпение:

— Преди можеше да работиш навсякъде! Виждал съм те да пишеш на терасата на „Старбъкс“, седнал в неудобните кресла на самолети, опрян на оградите на баскетболни игрища, заобиколен от крещящи типове. Виждал съм те дори да пишеш цели глави на мобилния си телефон, докато чакаш автобуса в дъжда.

— Е, добре, всичко това свърши.

— Милиони хора чакат продължението на твоята история. Това е нещо, което дължиш на читателите си!

— Това е просто една книга, Майло, не е ваксина против СПИН!

Той отвори уста, за да ми отвърне, но изражението му се скова, сякаш внезапно осъзна, че няма никакъв начин да ме накара да променя решението си.

Освен може би да ми признае истината…

— Том, имаме истински проблем — започна той.

— За какво говориш?

— За договорите.

— Какви договори?

— Тези, които подписахме с „Дабълдей“ и с чуждестранните издатели. Платиха ни тлъсти аванси при условие, че ти се ангажираш със сроковете.

— Никога с нищо не съм се ангажирал.

— Аз се ангажирах от твое име и тези договори, ти може и да не си ги чел, но ги подписа…

Налях си чаша вода. Не ми харесваше обрата, който прие този разговор. Още преди години си бяхме разпределили ролите — оставях той да се разправя с бизнес частта, а аз се оправях с бълнуванията на моето въображение. До този момент тази сделка винаги ми се беше струвала подходяща.

— Вече няколко пъти отложихме датата на излизането. Ако не си завършил книгата си през декември, ще ни бъдат наложени сериозни финансови наказания.

— Ами просто им върни авансите.

— Не е толкова просто.

— Защо?

— Защото вече ги похарчихме, Том.

— Как така?

Той поклати глава раздразнено:

— Искаш ли да ти припомня колко струва твоята къща? Или диамантеният пръстен, който подари на Орор и който тя дори не ти върна?

Каква наглост!

— Чакай, какви ги разправяш? Много добре зная какво съм спечелил и какво мога да си позволя да похарча!

Майло наведе глава. По челото му блестяха капчици пот. Устните му се свиха и лицето му, което до преди няколко минути беше оживено от възторг, сега стана мрачно и разстроено.

— Аз… изгубих всичко, Том.

— Какво си изгубил?

— Твоите и моите пари.

— Какво приказваш?

— Вложих почти всичко в един хедж фонд, който загази в аферата „Мадоф“.

— Шегуваш се, надявам се.

Не, не се шегуваше.

— Всички се хванаха в капана — каза той разстроено. — Големи банки, адвокати, политици, артисти, Спилбърг, Малкович и дори Илай Уизъл!