Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

Завърши обиколката на къщата, като влезе в стаята на Том. С изненада установи, че тя е окъпана в синя светлина, а нито една лампа не свети. Обърна се към платното, окачено на стената, и очарована загледа спокойната прегръдка на влюбените.

Пронизвайки мрака, картината на Шагал изглеждаше нереално и сякаш фосфоресцираше в мрака.

Вълна от топлина премина през тялото ми и облъхна лицето ми. Чувствах се добре, на топло, закрилян. За миг устоях на желанието да отворя очи, за да продължа този сън като на зародиш в моя ватиран пашкул. После ми се стори, че отдалеч чувам песен: припевът на едно реге парче, чиито звуци се смесваха с мирис, дошъл от детството — мирис на кейк с банани и на печени ябълки.

Необичайно ярко слънце разливаше светлина из цялата стая. Мигрената ми се беше изпарила. С ръка на очите, за да не ме заслепи светлината, обърнах глава към терасата. Музиката идваше от малкото ми радио, сложено върху масичка от лакирано тиково дърво.

Около масичката имаше движение. Срещу светлината плуваха неясните поли на рокля, които се повдигаха високо до бедрото. Повдигнах се и се облегнах на канапето. Познавах тази рокля, розова, с тънки презрамки! Познавах това тяло, което отгатвах в играта на светлините и сенките!

— Орор… — промълвих.

Но неясния, прозрачен силует се приближи, докато скри слънцето и…

Не, това не беше Орор, беше оная, ненормалната от тази нощ, която си въобразяваше, че е героиня от роман!

С един скок се измъкнах от юргана, но тутакси се върнах обратно под него, давайки си сметка, че съм чисто гол.

Лудата ме е съблякла!

Потърсих с очи дрехите си или поне едни гащета, но наблизо нямаше нищо.

Тая няма да я бъде!

Грабнах покривката, за да си я увия около кръста, преди да изляза на терасата.

Вятърът беше прогонил облаците. Небето беше чисто и блестеше в магнетично синьо. В лятната си рокля, „клонираната“ Били пърхаше около масата като пчеличка, прелитаща сред слънчевите лъчи.

— Какво търсите още тук? — ядосано извиках аз.

— Това е доста странен начин да ми благодарите, че приготвих закуската!

Освен малките палачинки, тя беше сложила две чаши със сок от грейпфрут и беше направила кафе.

— И с какво право сте ме съблекли?

— Ами, всичко по реда си! Вчера вечерта вие съвсем не се притеснявахте да ме разглеждате от главата до петите…

— Но вие сте В МОЯ ДОМ!

— Хайде сега! Нали няма да правите драми за това, че съм видяла Момчето!

— Момчето?

— Е, ами вашия малък Иисус, малкото ви зверче…

„Малкия ми Иисус ! Малкото ми зверче !“, мислех, докато пристягах одеялото около кръста си.

— Отбележете нежността в прилагателното малък , защото в това отношение вие сте по-скоро добре…

Тя ми подаде чаша кафе:

— Случва ли ви се да говорите, без да крещите?

— И с какво право сте облякла тази рокля?

— Не намирате ли, че ми отива? Принадлежала е на бившето ви гадже, нали? Не си ви представям да имате наклонности на травестит…

Седнах тежко на един стол и разтърках очи, за да дойда на себе си. Тази нощ наивно се бях надявал, че това момиче би могло да бъде само халюцинация, но за жалост не беше така — беше жена, истинска, при това дублирана от първокласна досадница.

— Изпийте си кафето, преди да е изстинало.

— Благодаря, не искам кафе.

— Изглеждате като изровен от земята и не искате кафе?

— Не искам вашето кафе, има разлика.

— Защо?

— Защото не зная какво сте ми сложили в чашата.

— Нали не мислите, че се опитвам да ви отровя?

— Познавам откачалки като вас…

— Откачалки като мен!

— Даа, нимфоманки, страдащи от налудничавото убеждение, че артистът или писателят, на когото се възхищават, ги обича.

— Аз — нимфоманка! А, не, драги, в този случай наистина вземате желанията си за действителност. И ако си мислите, че ви се възхищавам, дълбоко се лъжете!

Разтърках слепоочията си, гледайки как слънцето тържествено се издига над линията на хоризонта. Болеше ме вратът и болката в главата ми се беше върнала изведнъж.

— Добре, ще сложим край на тази шега. Ще се приберете у дома, без да ме карате да викам полицията, става ли?

— Слушайте, разбирам, че отказвате да допуснете истината, но…

— Но?

— … аз наистина съм Били Донели. Аз наистина съм героиня от роман и повярвайте ми, това ме ужасява точно както и вас.