Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

Сега се беше опряла на рамката на прозореца. Седнала така, хванала се за главата, изглеждаше отчаяна и изтощена. Трогнат от нещастието й, я гледах втренчено и си давах сметка, че думите й бяха оказали върху мен някакво странно въздействие, бяха ме накарали да се зачудя.

Тя повдигна глава и сред кичурите златиста коса видях как изражението на очите й с цвят на незабравка се смени от съвсем меко до съвършено хаотично.

Бавно се приближих и на свой ред също седнах до стъклената стена, очите ми бяха втренчени в нейните, търсех някаква част истина, някакво обяснение. И тогава видях как клепачите й потрепнаха като от силна болка. Отдръпнах се и видях, че роклята й с телесен цвят беше цялата изцапана с кръв! После забелязах острието на ножа за хляб в ръцете й и разбрах, че се беше наранила сама. Надигнах се да й помогна, но този път тя беше блокирала вратата, като беше подпряла външната дръжка с масата.

Защо? — попитах я с поглед.

В очите й прочетох леко предизвикателство и като отговор тя удари няколко пъти по стъклото с дланта на лявата си ръка, от която обилно течеше кръв. Накрая спря да движи порязаната си ръка и прочетох трите цифри, гравирани в кожата й:

Написани с кървави букви, цифрите танцуваха пред очите ми:

При нормални обстоятелства първата ми реакция щеше да бъде да се обадя на 911, за да предупредя службите за помощ, но нещо ме възпираше да го направя веднага. Раната кървеше обилно, но не изглеждаше фатална. Какво трябваше да означава този жест? Защо тази жена си беше нанесла такава рана?

Защото е луда…

Добре, а освен това?

Защото не й повярвах.

Каква връзка имаше между числото 144 и това, което ми беше разказала?

Тя отново заблъска силно по стъклото с дланта си и видях, че пръстът й сочеше книгата, поставена на масата.

Моят роман, историята, персонажите, фикцията…

Разбрах очевидното:

Страница 144.

Грабнах моята книга и започнах бързо да я прелиствам, за да стигна до въпросната страница. Беше началото на глава, която започваше така:

На другия ден, след като за пръв път беше правила любов с Джак, Били отиде в едно студио за татуировки в Бостън.

Иглата бягаше по рамото й, инжектирайки мастилото под кожата й, изписвайки с леки докосвания един красив надпис. Знак, използван от членовете на старо индианско племе за изразяване на същността на любовното чувство: малко от теб влезе в мен завинаги и ме зарази като отрова. Телесен епиграф, който смяташе занапред да носи като подкрепа, с която да се изправя срещу житейските болки.

Вдигнах глава към моята посетителка. Беше се свила на кълбо. Брадичката й беше на коленете и сега гледаше към мен с угаснал поглед. Грешех ли? Действително ли имаше нещо за разбиране зад този мизансцен? Приближих се несигурно до прозореца. Изведнъж погледът на младата жена зад стъклото се оживи. Тя прокара длан по врата си, за да смъкне презрамката на роклята и да оголи рамото си.

На лопатката й забелязах племенен мотив, който познавах много добре. Индиански знак, използван от яномамите за изразяване на същността на любовното чувство: малко от теб влезе в мен завинаги и ме зарази като отрова…

В къщата спокойствието смени бурята. След като прие да се върне в хола, младата жена мина през банята, а през това време аз приготвих чай и прегледах съдържанието на шкафчето ми за лекарства.

Тя седна при мен на кухненската маса. Беше си взела душ, след което облече моя халат и спря кръвта, притискайки раните с една кърпа.

— Имам кутия за първа помощ — рекох, — но не е много добре заредена.

В джобчето тя намери все пак някакъв дезинфектант и грижливо почисти раната си.

— Защо го направихте?

— Защото не искахте да ме чуете, по дяволите!

Гледах я как разтваря разрезите, за да провери дълбочината им.

— Ще ви откарам в болницата. Нужни са няколко шева.

— Сама ще си ги направя. Аз съм медицинска сестра, не забравяйте. Трябва ми само хирургически конец и стерилна игла.

— Да, но не си записах последния път, когато пазарувах.

— Нямате ли поне лепенки?