— Защо си плакала?
— Ти защо си такъв сърдит?
— Не, кажи ми защо си плакала?
— После ще ти разкажа. Очите ти са съвсем уморени… Какво се е случило?
— После. Кой те е обидил?
— Никой не ме е обидил. Отведи ме оттук.
— Непременно.
— Кога ще заминем?
— Не зная, малката ми. Но непременно ще заминем.
— Надалеч ли?
— Много надалеч.
— В метрополията?
— Да… в метрополията. При мене.
— Там хубаво ли е?
— Чудно хубаво. Там никой никога не плаче.
— Не е така.
— Да, разбира се. Не е. Но ти там никога няма да плачеш.
— А какви са там хората?
— Като мен.
— Всички ли са такива?
— Не всички. Има и много по-добри.
— В това вече не вярвам.
— Но това е точно така.
— Защо на теб толкова лесно ти вярвам? Баща ми на никого не вярва. Брат ми казва, че всички са свине, само че едни са мръсни, а други не са. Но аз не им вярвам, а на теб винаги ти вярвам…
— Аз те обичам…
— Почакай… Румата… Свали обръча… Нали казваше, че е грешно.
Румата щастливо се засмя, свали от главата си обръча сложи го на масата и го закри с книгата.
— Това е окото на бога — каза той. — Нека се затвори… — Той я вдигна на ръце. — Това е много грешно, но когато съм с тебе, не ми е потребен бог. Нали?
— Да — каза тя тихичко.
Когато седнаха на масата, топлите ястия бяха изстинали, а донесеното от ледника вино беше се стоплило. Дойде Уно и стъпвайки безшумно, както го беше учил старият Муга, мина покрай стените и запали свещниците, макар че беше още светло.
— Това твой роб ли е? — попита Кира.
— Не, той е свободно момче. Славно момче, само че е голям скъперник.
— Паричките обичат сметката — забеляза Уно, без да се обръща.
— И не си купил нови чаршафи, нали? — попита Румата.
— Защо пък — каза момчето. — И старите вършат работа…
— Слушай, Уно — каза Румата. — Не мога цял месец да спя на едни и същи чаршафи.
— Хе — каза момчето. — Негово величество спи по половин година и не се оплаква…
— Ами масълцето — каза Румата и смигна на Кира, — масълцето в светилниците. То да не би да е безплатно?
Уно се спря.
— Че нали имате гости? — каза той най-после решително.
— Виждаш ли го какъв е? — каза Румата.
— Добър е — сериозно каза Кира. — Той те обича. Хайде да го вземем със себе си.
— Ще видим — каза Румата.
Момчето подозрително попита:
— Къде ще ме вземете? Никъде не отивам.
— Ще отидем там — каза Кира, — където всички хора са като дон Румата.
Момчето помисли и каза презрително: „В рая за благородници ли?…“ После подигравателно прихна и излезе от кабинета, като тътреше скъсаните си обуща. Кира погледна подире му.
— Славно момче — каза тя. — Мрачно като мече. Добър приятел имаш.
— Всичките ми приятели са добри.
— А барон Пампа?
— Откъде го познаваш? — учуди се Румата.
— Ами че ти най-много за него приказваш. Непрекъснато чувам от тебе — барон Пампа, та барон Пампа.
— Барон Пампа е прекрасен другар.
— Как така: барон, пък другар.
— Искам да кажа добър човек. Много добър и весел. И много обича жена си.
— Искам да се запозная с него… Или ти се стесняваш от мене?
— Не-е, не се стеснявам. Но макар да е добър човек, все пак е барон.
— А… — каза тя.
Румата отмести чинията.
— Все пак ми кажи защо си плакала. И си дотичала сама. Нима сега може сама жена да ходи по улиците?
— Не можех повече да стоя в къщи. Вече няма да се върна в къщи. Ако може, ще ти стана слугиня? Безплатно.
Румата се засмя, макар че залъкът заседна в гърлото му.
— Баща ми всеки ден преписва доноси — продължи тя с тих, отчаян глас. — А хартията, от която преписва, е цялата в кръв. Дават му ги от Веселата кула. И защо ли ме научи да чета? Всяка вечер, всяка вечер… Препише протокола от разпита и пие… Толкова страшно е, толкова страшно… „Ето, вика, Кира, нашият съсед — калиграфът учеше хората да пишат. А какъв, мислиш, е той? При изтезанието си е признал, че е магьосник и ирукански шпионин. На кого, вика, сега да вярваш?“ А пък брат ми си дойде от патрула — пиян от бирата, целите му ръце изцапани със засъхнала кръв… „Всички, вика, ще ги изколим до дванайсто коляно…“ И разпитва баща ми защо бил грамотен… Днес домъкна с приятелите си някакъв човек в къщи… Биха го, всичко опръскаха с кръв. Той престана дори да вика. Не мога така, няма да се върна, по-добре ме убий…
Румата се изправи до нея и започна да я гали по косата. Тя гледаше в една точка с блестящо сухи очи. Какво можеше да й каже? Вдигна я на ръце, отнесе я на дивана, седна до нея и започна да й разказва за кристалните храмове, за веселите градини, в които на много мили няма смет, комари и паразити, за вълшебната покривка с ястия, за летящите килимчета, за приказния град Ленинград, за приятелите си — горди, весели и добри хора, за дивната страна зад морета и планини, която има чудно име — Земя… Тя слушаше тихо и внимателно и само когато вън, на улицата — ррръм, ррръм, ррръм, — затопуркваха подковани ботуши, силно се притискаше до него.
Читать дальше