Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

Палето отново се изкиска. Румата с невиждащи очи се извърна към него и бавно прекоси улицата. Лицето на печалния поет беше черно и неузнаваемо. Румата наведе очи. Само ръцете бяха му познати, дългите слаби пръсти, изцапани с мастило…

Румата се обърна и си тръгна. Добрият слаб Гаук… Звярът има сърце. И ние знаем къде се намира той. И това е най-страшното, мой кротки, безпомощен приятелю. Знаем къде е то, но не можем да го прободем, без да пролеем кръвта на хиляди наплашени, заблудени, слепи хора, които не се съмняват в нищо. А те са толкова много, безнадеждно много — невежи, разединени, озлобени от вечния неблагодарен труд, унизени, неспособни да надмогнат мисълта как да спечелят още една медна пара повече… И още не можем да ги научим, да ги обединим, да ги насочим, да ги спасим от самите тях. Рано, прекалено рано, цели векове по-рано, отколкото е възможно, в Арканар се появи сивото тресавище, то няма да срещне съпротива и ни остава само едно: да спасим малцината, които могат да се спасят. Будах, Тара, Нанин и да речем, още десетина или най-много двадесетина души…

Но само като си помислеше, че хиляди други, макар и по-малко талантливи, но също така честни, истински благородни хора, са обречени, в гърдите му нахлуваше леден мраз и чувство за собствената му подлост. Понякога това чувство толкова се изостряше, че съзнанието му се помрачаваше и Румата като пред очите си виждаше гробовете на сивата паплач, озарявани от розовите пламъци на изстрелите и изкривената от животински ужас, все така незабележимата и малко бледа физиономия на дон Реба, и бавно рухващата от само себе си Весела кула… Да, това би било приятно. Би било истинско нещо. Истинско микроскопично въздействие. Но след това… Да, в Института са прави. След това ще дойде неизбежното. Кървав хаос в страната. На повърхността ще изплува нощната армия на Вага — десет хиляди главорези, отлъчени от всички църкви, насилници, убийци, развратници; орди от меднокожи варвари, слезли от планините, ще изтребват всичко живо, от пеленачетата до старците; грамадни тълпи, заслепени от ужас селяни и граждани, бягащи в горите, в планините, в пустините; и твоите привърженици — веселите хора, смелите хора! — които си разпарят коремите в жестоката борба за власт и за правото да владеят картечницата след твоята неизбежно насилствена смърт… И тази глупава смърт — от чаша вино, поднесена от най-добрия ти приятел, или от арбалетна стрела, иззвънтяла в гърба ти иззад някой ъгъл. И каменното лице на онзи, който ще бъде изпратен от Земята да те смени, ще намери страната обезлюдена, потопена в кръв, изпепелена от пожари, и той ще трябва да започне всичко, всичко, всичко отначало…

Когато Румата ритна вратата на къщата си и влезе във великолепното старо антре, беше мрачен като облак. При неговия вид Муга, побелелият прегърбен слуга с четиридесетгодишен лакейски стаж, настръхна и сгушил глава в раменете, само гледаше как разяреният млад господар сваля шапката си, плаща и ръкавиците, запраща на полицата презрамките с мечовете и се изкачва в покоите си. В гостната малкият Уно чакаше Румата.

— Кажи да донесат обяд — поръча Румата. — В кабинета.

— Там ви чакат — начумерено съобщи той.

— Кой ме чака?

— Някакво момиче. А може и дона да е. По държанието ми прилича на момиче — нежна е, а е облечена като благородничка… Красива.

Кира, помисли си Румата с нежност. Ах, чудесно! Как разбираш всичко, малка моя… Той постоя, затворил очи, за да сложи в ред мислите си.

— Да я изгоня ли? — сериозно попита момчето.

— Глупчо си ти — каза Румата. — Аз тебе ще изгоня… Къде е тя?

— Ами в кабинета — каза момчето, като се усмихваше неловко.

Румата с бързи крачки се отправи към кабинета.

— Кажи да донесат обяд за двама — заповяда той. — И внимавай: никого няма да пускаш. Дори краля, дори дявола, дори самия дон Реба…

Тя беше в кабинета, седеше, свила крака в креслото, подпряла глава с юмручето си, и разсеяно прелистваше „Трактата за слуховете“. Когато той влезе, тя подскочи, но Румата не й даде да стане, затича се, прегърна я и заби нос в разкошните и благоуханни коси, шепнейки: „Тъкмо навреме, Кира!… Тъкмо навреме!…“

В нея нямаше нищо особено. Момиче като момиче, осемнадесетгодишна, чипоноса, баща й — писар в съда, брат й — сержант при щурмоваците. И никой не бързаше да се жени за нея, защото беше червенокоса, а в Арканар не обичаха червенокосите. По същите причини тя беше учудващо кротка и стеснителна и по нищо не приличаше на устатите и дебели еснафки, които много се ценяха във всички съсловия. Не приличаше и на меланхоличните придворни красавици, които твърде рано и за цял живот разбират какъв е смисълът на женската съдба. Но умееше да обича така, както сега се обича на Земята — спокойно и безкористно…