Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

Тогава Румата се уплаши. Такъв страх го хвана, какъвто беше изпитал само веднъж в живота си, когато като сменен пилот в рейсовия звездолет за пръв път почувствува пристъп на малария. Болестта се беше появила кой знае откъде и само след два часа с шеги и закачки го излекуваха, но той завинаги запомни сътресението, което изпита здравият и прав, никога не боледувал човек при мисълта, че нещо в него се е развалило, че е станал уязвим и като че ли е загубил едноличната си власт над своето тяло.

Но аз не исках, помисли си той. Дори през ум не ми е минавало. Та те нищо особено не правеха — стояха си и се смееха… Много глупаво се смееха, но вероятно съм имал ужасно смешен вид, когато бърках по джобовете си. Та аз замалко не ги заклах, изведнъж разбра той. Ако не бяха избягали, щях да ги заколя. Спомни си, че съвсем наскоро срещу облог с един удар беше разсякъл от горе до долу едно чучело, облечено с двойна соанска ризница, и тръпки го побиха по гърба… Сега щяха да се търкалят тук като заклани свине, а аз щях да стоя с меч в ръка и нямаше да зная какво да правя… И това ми било бог! Станал съм звяр…

Изведнъж той почувствува, че го болят всички мускули като след тежка работа. Хайде-хайде, тихо си каза той. Нищо страшно няма, всичко мина. Просто избухване. Мигновено избухване и всичко вече мина. Все пак аз съм човек и нищо животинско не ми е чуждо… Това са просто нерви. Нервите и напрежението през последните дни… И главното чувството, че се надвесва някаква сянка. Не се знае чия, не се знае откъде, но тя се надвесваше и се надвесваше неизбежно…

Тази неизбежност се чувствуваше във всичко. И в това, че щурмоваците, които съвсем доскоро страхливо се въртяха около казармите, а сега с извадени брадви свободно се разхождаха по средата на улиците, където преди се разрешаваше да ходят само благородните донове. И в това, че от града изчезнаха уличните певци, разказвачи, танцьори и акробати. И в това, че гражданите престанаха да пеят песнички с политическо съдържание, станаха твърде сериозни и съвсем точно знаеха какво е потребно за благото на държавата. И в това, че внезапно и необяснимо защо беше затворено пристанището. И в това, че бяха разрушени и изгорени „от възмутения народ“ всички магазинчета, в които се продаваха редки предмети — единствените места в кралството, където човек можеше да си купи или да вземе за временно ползване книги и ръкописи на всички езици в Империята и на древните, сега мъртви езици на местното население в Задпроливието. И в това, че украшението на града, лъскавата кула на астрологическата обсерватория, сега стърчеше в синьото небе като черен прогнил зъб, изгоряла при „случаен пожар“. И в това, че консумацията на алкохол през последните две години беше се увеличила четири пъти — и то в Арканар, който открай време се славеше с необузданото си пиянство. И в това, че постоянно наплашените, угнетени селяни съвсем се заровиха под земята в своите Райски колиби и Въздушни целувки и не се осмеляваха да излизат от землянките си дори за най-необходимата полска работа. И в това, че старият лешояд Вага Колелото се беше преселил в града, надушвайки голяма плячка… Някъде вдън двореца, в разкошните си покои, където болният от подагра крал, двадесет години слънце не видял от страх пред всичко на света, син на собствения си прадядо, слабоумно се киска и подписва една след друга страшни заповеди, които обричат на мъчителна смърт най-честните и безкористни хора, някъде там береше чудовищен цирей и трябваше да се очаква, че ако не днес, то утре този цирей ще се пукне…

Румата се подхлъзна на един пръснат пъпеш и вдигна глава. Намираше се на улица „Премногоблагодарност“, в царството на солидните търговци, сарафи и майстори златари. От двете страни се издигаха солидни стари къщи с магазини и житарници, тротоарите тук бяха широки, а платното настлано с гранитни блокчета. Обикновено тук се срещаха благородници и по-богати хора, но сега срещу Румата напираше гъста тълпа от възбудени хора от простолюдието. Те предпазливо заобикаляха Румата и раболепно го поглеждаха, а мнозина за всеки случай се покланяха. По прозорците на горните етажи се мяркаха дебели лица, на които се заковаваше възбудено любопитство. Някъде отпред някой началнически подвикваше: „Хайде, минавай!… Разпръсни се!… Хайде, бързо!…“ В тълпата си говореха:

— Тъкмо в тях е злото, от тях най-много трябва да се боиш. На вид са тихи, добродушни, почтени, гледаш го — търговец като търговец, а отвътре горчив като отрова…