Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Ще му прочета своя „Трактат за слуховете“ — весело каза брат Нанин. — Благодаря, благородни дон.

— Човек всичко може да направи в памет на баща си! — каза Румата. — А сега ми кажи къде да намеря отец Тара?

Брат Нанин престана да се усмихва я смутено замига.

— Вчера тук стана сбиване — каза той. — А отец Тара беше малко попрепил. И отгоре на това е червенокос… Счупиха му ребро.

Румата кресна от досада.

— Ама че нещастие! — каза той. — И защо толкова много пиете?

— Понякога е трудно човек да се въздържи — тъжно каза брат Нанин.

— Вярно е — каза Румата. — Добре тогава, ето ти още две жълтици, пази го.

Брат Нанин се наведе и го хвана за ръката. Румата отстъпи назад.

— Хайде, хайде — каза той. — Това не е най-добрата ти шега, брат Нанин. Сбогом.

Никъде другаде в Арканар не миришеше както в пристанището. Миришеше на солена вода, на гнила тиня, смола, дим, развалена сланина, от кръчмите дъхтеше на загоряло, на печена риба, на прокиснала бира. В задушния въздух се носеха дебели разноезични псувни. По кея, в тесните проходи между складовете и около кръчмите се тълпяха хиляди хора с чудноват вид: разпасани моряци, надути търговци, мрачни рибари, търговци на роби, търговци на жени, начервосани проститутки, пияни войници, някакви тъмни личности, накичени с оръжие, фантастични дрипльовци със златни гривни на мръсните си лапи. Всички бяха възбудени и озлобени. По заповед на дон Реба вече трети ден нито един кораб, нито една лодка не можеше да напусне пристанището. По кейовете сиви щурмоваци подмятаха ръждиви касапски брадви и нахално и злобно поглеждаха тълпата. На задържаните кораби на групи от по пет-шест човека бяха наклякали широкоплещести, меднокожи хора, облечени с рунтави кожуси и с медни шлемове — наемници варвари, негодни в ръкопашен бой, но страшни ей така, от разстояние, със своите дълги тръби, които стреляха отровни бодли. А зад гората от мачти на открит рейд се чернееха неподвижни дългите бойни галери на кралския флот. От време на време те пущаха червени огненодимни струи, които подпалваха морето — там горяха нефт за поддържане на страха.

Румата отмина митническата канцелария, където пред затворените врати се бяха струпали мрачните морски вълци, които напразно очакваха разрешение за потегляне, промъкна се през кресливата тълпа, която търгуваше с каквото й падне (от робини и черен бисер до наркотици и дресирани паяци), тръгна към кейовете, хвърли поглед на наредените в редица за назидание на най-големия припек подпухнали трупове в моряшки куртки и като описа кръг през едно, затрупано с вехтории празно място, навлезе в смрадливите улички на пристанищния квартал. Тук беше тихо. По вратите на мизерните вертепи дремеха полуголи проститутки, на една пресечка лежеше пиян войник с разбита муцуна и извадени джобове, покрай стените се промъкваха подозрителни фигури с бледи физиономии на нощни птици.

Румата идваше тук за пръв пъти отначало се учуди, че не прави впечатление на никого: хората, които срещаше, гледаха с помътнели погледи или край него, или някак си през него, макар че се отдръпваха, за да му направят път. Но когато сви на ъгъла, случайно се обърна и успя да забележи как десетина-петнадесет разнокалибрени глави, мъжки и женски, космати и плешиви, моментално се шмугнаха във врати, в прозорци, в преддверия. Тогава той почувствува странната атмосфера на това гадно място, атмосфера не толкова на вражда и опасност, а на някакво мръсно, користно любопитство.

Той бутна с рамо вратата и влезе в един от вертепите, където в полутъмното салонче на тезгяха дремеше дългоносо старче с лице на мумия. По масите беше пусто. Румата безшумно се приближи до тезгяха и тъкмо се прицели да чукне стареца по дългия нос, когато изведнъж забеляза, че спящият старец изобщо не спи, а през големите си, притворени клепачи внимателно го наблюдава. Румата хвърли на тезгяха малка сребърна монета и очите на старчето веднага широко се отвориха.

— Какво ще обича благородният дон? — сериозно попита той. — Трева? Енфие? Момиче?

— Не се преструвай — каза Румата. — Ти знаеш за какво идвам тук.

— Я, та това бил дон Румата! — с необичайно учудване извика старецът. — Гледам аз, гледам — нещо познато…

След като каза това, той отново притвори клепачи. Всичко беше ясно. Румата заобиколи тезгяха и през тясна врата се вмъкна в съседната стаичка. Тук беше тясно, тъмно и вонеше на вкиснато. В средата зад високо писалище, наведен над книжата, седеше сбръчкан възрастен човек с плоска черна шапчица. На писалището мъждукаше кандилце и в полумрака се виждаха само лицата на хората, които неподвижно седяха до стените. Придържайки мечовете си, Румата също напипа едно столче до стената и седна. Тук си имаше свои закони и свой етикет. Никой не обърна внимание на новодошлия, щом е дошъл човекът, значи трябвало е да дойде, а ако не е трябвало, достатъчно е едно мигване и човекът ще изчезне. Търси го после, ако си нямаш работа, по целия свят… Сбърченият старец старателно скърцаше с перото, хората край стените бяха неподвижни. От време на време ту един, ту друг провлечено въздъхваше. По стените с леко тапкане тичаха невидими гущери мухоловци.