Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

Каквото и да замислеше, всичко пропадаше. Той насъска един срещу друг два влиятелни рода в кралството, за да ги отслаби и да започне широко настъпление срещу бароните. Но родовете се помириха, под звъна на чашите провъзгласиха вечен съюз и изтръгнаха от краля порядъчно парче земя, която открай време принадлежеше на Тоцовци Арканарски. Обяви война на Ирукан, сам поведе армията към границата, наблъска я в блатата и я пръсна по горите, заряза всичко на произвола на съдбата и се върна обратно в Арканар. Благодарение старанията на дон Гуг, за чието съществование, естествено, дори не подозираше, той успя да издействува от херцог Ирукански мир — с цената на два гранични града, а след това кралят трябваше да изчегърта до дъно изпразнената хазна, за да се бори със селските въстания, които обхванаха цялата страна. За такива несполуки всеки друг министър щеше да бъде обесен на върха на Веселата кула, но неизвестно как дон Реба си остана на власт. Той закри министерствата, които се занимаваха с образованието и благосъстоянието, създаде министерство за защита на короната, свали от правителствени постове родовата аристокрация и малцината учени, окончателно разнебити икономиката, написа трактата „За животинската същност на земеделеца“ и накрая, преди една година, организира „полицейската гвардия“ — „сивите роти“. Зад Хитлер стояха монополите. Зад дон Реба не стоеше никой и съвсем очевидно беше, че в края на краищата щурмоваците ще го лапнат като муха. Но той продължаваше да прелива от пусто в празно, да трупа глупост върху глупост, отърваваше се, сякаш се мъчеше да измами сам себе си, сякаш не го интересуваше нищо друго освен безумната натрапчива задача — да унищожи културата. Подобно на Вага Колелото той нямаше никакво минало. Преди две години и последното аристократично нищожество говореше за „дребния простак, който излъга владетеля“, а сега пък питай когото щеш от аристократите, всеки ще се изкара роднина на министъра за защита на короната по майчина линия.

А пък сега му е потрябвал Будах. Отново глупост. Отново някаква шмекерия. Будах е книжник. А щом е книжник — на кол. С шумотевица, с парадност, за да знаят всички. А сега няма шум и парадност. Значи — потребен му е живият Будах. Защо? Нали Реба не е чак толкова глупав да се надява, че ще накара Будах да работи за него? А пък може би дон Реба е направо глупав и късметлия интригант, който самичък не знае ясно какво иска и пред очите на всички с хитър вид върши дивотии. Смешно, три години го наблюдавам, но и досега не съм разбрал какво представлява. Впрочем, ако и той ме следеше, също нямаше да разбере. Най-забавното е, че всичко е възможно. Базисната теория конкретизира само основните видове психологическа целенасоченост, а в действителност колкото хора, толкова и видове и на власт могат да дойдат най-различни хора. Например някое дребнаво човече, което цял живот е правело само бели на съседите. Плюло е в чужди паници със супа, подхвърляло е очукано стъкло в чуждо сено. Естествено, хората ще го пометат, но нали ще успее да се наплюва до насита, да прави пакости, да се забавлява… И какво го интересува, че в историята няма да остане дори следа от него или че далечните потомци ще си блъскат главите да си обяснят поведението му с развитата теория за историческата последователност.

Сега вече не ми е до теории, помисли си Румата. Зная само едно: човекът е обективен носител на разум и всичко, което пречи на човека да развива разума, е зло и това зло трябва да се отстранява в най-кратки срокове и на всяка цена. На всяка? Дали на всяка?… Не, сигурно не на всяка цена. Или на всяка? Лигльо! — помисли си той за себе си. — Трябва да се реша. Рано или късно, все пак трябва да се реша.

Изведнъж си спомни за дона Окана. Решавай се де, помисли си той. Започни тъкмо с това. Щом бог се залавя да чисти нужник, нека не смята, че пръстите му ще останат чисти… Усети, че му прилошава при мисълта какво му предстои. Но това е по-добро, отколкото да убива. По-добре мръсотия, отколкото кръв. На пръсти, за да не събуди Кира, той влезе в кабинета и се преоблече. Повъртя в ръцете обръча с предавателя и решително го пъхна в чекмеджето на масата. След това затъкна в косите над лявото си ухо бяло перо — символ на страстна любов, запаса мечовете и се наметна с най-хубавия си плащ. Едва долу, когато махаше мандалото, си помисли: а ако научи дон Реба, свършено е с дона Окана. Но вече беше късно за връщане.