Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

Гостите вече бяха се събрали, но дона Окана още не излизаше. Край позлатената масичка със сандвичи живописно пиеха, извили гърбове и изпънали задници, кралските гвардейци, прославени с дуелите и сексуалните си похождения. Край камината се кискаха анемични дамички на възраст. Те не блестяха с нищо и затова дона Окана ги беше взела като свои довереници. Те седяха една до друга на ниските канапета, а пред тях шетаха три старчета с тънки, непрекъснато движещи се крака — знаменити контета от епохата на бившето регентство, последни познавачи на отдавна забравени вицове. Всички знаеха, че без тези старчета един салон не е салон. В средата на залата, разкрачил обутите си с кавалерийски ботуши крака, стоеше дон Рипат, верен и неглупав агент на Румата, лейтенант от сивата рота на галантеристите, с великолепни мустаци и без всякакви принципи. Пъхнал големите си червени ръце в кожения пояс, той слушаше дон Тамео, който излагаше новия си проект за ограничаване на селяните за сметка на търговското съсловие и от време на време кимаше с мустак към дон Сера, който се луташе от стена до стена, явно търсейки вратата. В ъгъла, хвърляйки навсякъде предупредителни погледи, двама знаменити художници портретисти дояждаха задушено крокодилско с лук, а до тях, на перваза на прозореца, седеше възрастна жена с черни дрехи — бавачката, която дон Реба беше поставил при дона Окана. Тя гледаше строго пред себе си с неподвижен поглед, като от време на време ненадейно издаваше напред цялото си тяло. Настрани от другите играеха на карти една особа с кралска кръв и секретарят на соанското посолство. Особата шмекеруваше, секретарят търпеливо се усмихваше. В гостната той беше единственият човек, зает с работа — събираше материал за нов дипломатически доклад.

Гвардейците около масичката поздравиха Румата с бодри викове. Румата приятелски им намигна и взе да се здрависва наред с гостите. Поклониха се взаимно със старите контета, подхвърли няколко комплимента на доверениците, които моментално впериха очи в бялото перо над ухото му, потупа особата с кралска кръв по дебелия гръб и се насочи към дон Рипат и дон Тамео. Когато минаваше край нишата на прозореца, бавачката отново направи движение напред и от нея лъхна тежък дъх на винени пари.

Като видя Румата, дон Рипат извади ръце от ремъка и тракна токове, а дон Тамео извика полугласно:

— Вие ли сте, приятелю? Много добре, че дойдохте, вече бях изгубил надежда… „Както лебед с пребито крило към звездите печално зове…“ Толкова скучно ми беше… Ако не беше прелюбезният дон Рипат, щях да умра от мъка.

Личеше си, че дон Тамео е започнал да изтрезнява към обяд, но още не беше успял да изтрезнее.

— Така значи? — учуди се Румата. — Цитираме бунтовника Цурен?

Дон Рипат веднага се изпъна и свирепо погледна дон Тамео.

— Е-е… — рече дон Тамео смутен. — Цурен? Защо всъщност?… Разбира се, аз в ироничен смисъл, уверявам ви, благородни донове. Та какво представлява Цурен? Един долен, неблагодарен демагог. И аз исках само да подчертая…

— Че дона Окана я няма тук — поде дон Румата — и вие сте започнали да скучаете без нея.

— Именно това исках да подчертая.

— Ами къде е тя?

— Чакаме я всеки момент — каза дон Рипат, поклони се и се отдръпна.

Доверениците, зяпнали по един и същи начин уста, втренчено гледаха бялото перо. Старите контета превзето се кискаха. Дон Тамео най-после също забеляза перото и взе да трепери.

— Приятелю! — взе да шепне той. — За какво ви е това? Не му е времето, ще влезе дон Реба… Наистина днес не го очакват, но все пак…

— Да не говорим за това — каза Румата, като нетърпеливо се озърташе. Искаше му се всичко да свърши по-скоро. Гвардейците вече се приближаваха с чаши.

— Толкова сте блед… — шепнеше дон Тамео. — Разбирам, любов, страст… Но свети Мика! Държавата над всичко… И най-после, опасно е… Оскърбени чувства…

В лицето му нещо се промени и той взе да се дърпа назад, да отстъпва, да се отдалечава, като непрекъснато се кланяше. Гвардейците наобиколиха Румата. Някои му подаде пълна чаша.

— За честта и за краля! — каза един гвардеец.

— И за любовта — добави друг.

— Покажете й какво значи гвардия, благородни Румата — каза трети.

Румата взе чашата и изведнъж видя дона Окана. Тя стоеше на вратата, махаше си с ветрилото и нежно поклащаше рамена. Да, беше хубава! От разстояние беше дори прекрасна. Тя съвсем не беше по вкуса на Румата, но безспорно беше хубава, тази глупава, сладострастна кокошка. Огромни сини очи без сянка от мисъл и топлота, нежна и опитна уста, разкошно, умело и старателно разголено тяло… Гвардеецът зад Румата явно не можа да се въздържи и доста шумно млясна. Без да се обръща, Румата му напъха в ръцете чашата и с широки крачки се отправи към дона Окана. Всички в гостната извърнаха очи от тях и усилено заговориха за глупости.