Айра Левин - Бебето на Розмари

— Не мога след пет минути — обясни телефонистката, — но ще опитал след двайсет, ако желаете.

— Да, моля ви — каза Розмари и затвори.

Обади се на Джоан, но нея също я нямаше.

Номерът на Елиз и Хю беше… не, не го знаеше. Измина цяла вечност, докато й дадат номера им от информацията. Най-после го набра и се обади портиерката на къщата им. Бяха заминали за уикенда.

— Мога ли да им се обадя там? Много е спешно.

— Вие секретарката на мистър Дънстан ли сте?

— Не. Аз съм тяхна близка приятелка. Много е важно, трябва да говоря с тях.

— Те са на Файър Айлънд — каза жената. — Да ви дам ли номера им?

— Моля ви.

Тя го запомни, благодари на жената и тъкмо се готвеше да го набере, когато дочу стъпки и шепот откъм коридора. Розмари се изправи.

В спалнята влязоха Гай и мистър Фонтейн.

— Миличка, нищо лошо няма да ти направим — каза Гай, а зад него се появи доктор Сейпърстайн със заредена спринцовка. Иглата й сочеше нагоре и от нея се стичаха капчици, а палецът му леко натискаше буталото. След тях идеха доктор Шанд, мисис Фонтейн и мисис Гилмор.

— Ние сме твои приятели — каза мисис Гилмор.

— Няма от какво да се страхуваш, Розмари. Говоря ти съвсем искрено — каза мисис Фонтейн.

— Това е само леко успокоително — каза доктор Сейпърстайн. — Ще ти отпусне нервите и хубавичко ще се наспиш.

Тя се намираше между леглото и стената и беше твърде едра, да се качи на леглото и да им избяга.

Те се приближиха към нея.

— Знаеш, че няма да позволя никой да те нарани, Роз — каза Гай. Тя посегна към телефона и го удари със слушалката по главата. Той я хвана за китката, а мистър Фонтейн улови другата й ръка и телефонът падна на земята, когато той грубо я дръпна с изненадваща за възрастта си сила.

— Помогнете ми, по… — изпищя тя, но някой натика в устата й кърпа и я притисна с малка, но силна ръка.

Завлякоха я далеч от леглото, за да може доктор Сейпърстайн да застане пред нея със спринцовката и тампон памук. Тогава усети контракция, по-силна от всички досега, като че гигантски клещи притискаха кръста й и тя стисна очи от болка. За миг престана да диша, после пое дъх през ноздрите си, като трепереше от болка. Усети как една ръка сръчно опипа корема й, като лекичко натискаше с върховете на пръстите.

— Чакайте, чакайте — каза доктор Сейпърстайн. — Май дойде време да раждаме.

Тишина. После някой в коридора прошепна новината:

— Болките започнаха!

Тя отвори очи и се втренчи в доктор Сейпърстайн, като жадно поемаше дъх през носа, понеже болката беше поутихнала. Докторът й кимна окуражително и внезапно хвана ръката й, която държеше мистър Фонтейн, докосна я с памучето и я прободе с иглата.

Тя изтърпя инжекцията без да се опитва да помръдне, прекалено уплашена и зашеметена.

Той изтегли спринцовката и разтри мястото първо с пръст, после и с памука.

Тя видя, че жените разпъваха и приготвяха леглото.

Тук ли?

Нима тук?

Не трябваше ли да роди в болница! В модерно обзаведена болница със сестри, с всички удобства и всичко да е чисто и стерилно!

Тя се замята безпомощно, но отвсякъде я държаха.

— Всичко ще бъде наред, миличка — говореше Гай в ухото й. — Кълна се в Бога, че ще се оправиш! Повярвай ми, нищо лошо няма да ти се случи! Недей така да се мяташ, Роз, моля те, недей! Давам ти честната си дума, че ще се оправиш!

И после още една контракция.

И после я положиха на леглото, а доктор Сейпърстайн й постави нова инжекция.

И мисис Гилмор бършеше запотеното й чело.

И звънна телефонът.

И Гай каза „Не, няма нужда, отменете го, моля.“

И още една контракция, но този път слаба, толкова слаба, като че ли не нейното тяло я усещаше. Всичко около нея се завъртя.

Значи е било безсмислено да прави упражненията. Всичките й усилия са били напразни. Това изобщо не беше естествено раждане. Тя не помагаше на бебето, даже престана да вижда.

„О, Анди, Анди или Джени, съжалявам, милото ми! Прости ми!“

Светлина.

Таванът в спалнята.

И болка между краката й.

И Гай, седнал до леглото, загледан в нея с угрижена, несигурна усмивка.

— Здрасти — рече той.

— Здрасти — отвърна тя.

Болката беше ужасна.

И тогава си спомни. Всичко беше минало. Беше свършило. Бебето се беше родило.

— Добре ли е то? — попита тя.

— Да, много е добре — отвърна той.

— Какво е?

— Момче.

— Момче? Наистина ли?

Той кимна.

— И казваш, че е добре?

— Да.

Тя затвори очи и след малко пак ги отвори с усилие.