Айра Левин - Бебето на Розмари

Розмари и Гай Удхаус вече бяха подписали наемния договор за петстаен апартамент в една модерна бяла сграда на Първо авеню, когато някаква жена на име Кортес се обади да им съобщи, че се е освободил един четиристаен в Брамфорд. Брамфорд беше стара солидна и мрачна сграда с множество апартаменти с високи тавани, които много се ценяха заради камините и викторианския им интериор. Розмари и Гай бяха в списъка на чакащите за апартамент в тази сграда още откакто се бяха оженили, но накрая бяха изгубили надежда да го получат.

Гай предаде новината на Розмари, като притисна слушалката до гърдите си. Розмари простена: „О, не!“ и почти бе готова да се разплаче.

— Късно се обаждате — каза Гай в слушалката. — Вчера подписахме друг договор.

Розмари го хвана за ръката.

— Не можем ли да се измъкнем? — попита тя. — Да им кажем нещо?

— Бихте ли изчакали за момент, мисис Кортес? — Гай отново затисна телефона. — Какво да им кажем? — попита той.

Розмари не отвърна и само вдигна безпомощно ръце.

— Не знам, може би истината. Че имаме възможност да живеем в Брамфорд.

— Миличка, това изобщо не ги интересува — каза й Гай.

— Все ще измислиш нещо, Гай. Нека поне да го разгледаме. Кажи й, че ще отидем да го видим. Моля ти се. Преди да е затворила.

— Подписали сме договор, Роз, няма измъкване.

— Моля ти се! Тя ще затвори! — Розмари престорено изхлипа от отчаяние, измъкна телефонната слушалка от ръцете на Гай и я повдигна към устните му. Гай се засмя и пое слушалката.

— Мисис Кортес? Оказва се, че има някаква вероятност да се измъкнем, защото всъщност не сме подписали истинския договор. Бяха им се свършили формулярите и ние подписахме само някакво писмо, че сме съгласни. Може ли да разгледаме апартамента?

Мисис Кортес започна да му обяснява: трябвало да отидат в Брамфорд между единадесет и единадесет и половина, да намерят мистър Миклъс или Джером и да кажат на този, когото намерят, че те са хората, изпратени от нея да огледат апартамент седем „Д“. После трябвало да й се обадят и тя да продиктува телефона си на Гай.

— Видя ли, че можеш да измислиш нещо, щом се налага? — каза Розмари, докато си обуваше чифт леки жълти обувки. — Ти си чудесен лъжец.

Застанал пред огледалото, Гай възкликна:

— Господи, пъпка!

— Не я стискай.

— Нали разбра, че има само четири стаи? Няма детска.

— Предпочитам четири стаи в Брамфорд, — отвърна Розмари, — отколкото цял етаж в оная грамада от кутийки.

— Вчера твърдеше, че си влюбена в онази сграда.

— Харесвах я. Никога не съм била влюбена в нея. Бас държа, че даже и архитектът не е влюбен в творението си. Ще сложим масата за хранене във всекидневната и ще си направим прекрасна детска стая, стига да се уреди.

— Скоро ще стане ясно — отвърна Гай. Той прокара електрическата самобръсначка няколко пъти по горната си устна, докато разглеждаше големите си кафяви очи. Розмари нахлузи една жълта рокля и сама дръпна ципа на гърба си.

Намираха се в единствената стая, която представляваше ергенската квартира на Гай. На стените висяха плакати с изгледи от Париж и Верона, а мебелировката се изчерпваше с една кушетка, която им служеше и за легло, и кухненски ъгъл.

Денят беше вторник, трети август.

Мистър Миклъс се оказа дребен и спретнат човек, но и на двете му ръце липсваха пръсти, което правеше ръкостискането доста смущаващо, макар очевидно не и за него.

— О, вие сте актьор — каза той като повика асансьора, натискайки копчето със средния си пръст. — Много често ни се обаждат актьори. — Той спомена имената на четирима, които живеели в Брамфорд и всичките бяха много известни. — Дали съм ви гледал някъде?

— Ами да видим — започна Гай. — Преди известно време правих Хамлет, нали така Лиз? А после правихме и „Дъждосвирецът“…

— Той се шегува — намеси се Розмари. — Играл е в „Лутер“, а също и в „Никой не обича албатроса“ и в много телевизионни пиеси и реклами.

— Оттам идват парите, нали? — каза мистър Миклъс — от рекламите.

— Да — отвърна Розмари, а Гай прибави: — А също и артистичната тръпка.

Розмари го погледна умоляващо. Той й хвърли поглед на оскърбена невинност, а зад гърба на мистър Миклъс направи озъбена вампирска гримаса.

Асансьорът, с дъбова ламперия и лъскаво месингово перило, което го опасваше целия, беше обслужван от негър с униформа и заучена усмивка. „Седми“, каза му мистър Миклъс, а после се обърна към Розмари и Гай: