Айра Левин: Бебето на Розмари

— Дали това бюро е от нещата, които синът на мисис Гардиния иска да продаде? — попита тя.

— Не зная, — отвърна мистър Миклъс — но мога да проверя, ако искате.

— Прелестно е — каза Гай.

— Нали? — каза Розмари и с усмивка заразглежда стените и прозорците. В тази стая идеално щеше да подреди мебелите за детската, която си представяше. Беше може би малко тъмна, защото прозорците гледаха към тесен двор, но едни тапети в бяло и жълто щяха много да я освежат. Банята не беше много голяма, но килерът, пълен с множество разсади в саксии, които се развиваха доста добре, беше широк. На излизане Гай попита:

— Какви са всички тия треви?

— Повечето са подправки — отвърна Розмари. — Това е джоджен, това — босилек… Тези другите не ги знам.

Навътре по коридора имаше килер за гости отляво, а след него от дясно голям свод водеше към всекидневната. Срещу вратата имаше големи еркерни прозорци, два от тях имаха ромбовидни стъкла и места за сядане по еркерите. Вдясно имаше малка камина с красива полица от бял мрамор, а покрай лявата стена се издигаше голяма дъбова библиотека.

— О, Гай — промълви Розмари, като намери ръката му и я стисна. Той само изсумтя неопределено, но също стисна нейната. Мистър Миклъс беше до него.

— Разбира се, камината работи — каза той.

Спалнята зад тях беше подходяща — около четири на шест метра, а прозорците й гледаха към същия тесен вътрешен двор, като тези на бъдещата детска стая. А банята до всекидневната беше голяма и пълна с кръгли украсени дръжки на крановете.

— Апартаментът е чудесен! — каза Розмари, когато се върнаха във всекидневната. Тя се завъртя с протегнати ръце, като че искаше да прегърне всичко наоколо. — Влюбена съм в него!

— Тя всъщност се опитва — намеси се Гай — да ви накара да намалите наема.

— Бихме го вдигнали, ако ни беше позволено — каза усмихнато мистър Миклъс. — Имам предвид над увеличението с петнадесет процента. В наши дни апартаменти като този със собствена атмосфера и индивидуалност са рядка находка. Новите…

Той внезапно млъкна и се загледа в малко махагоново писалище, поставено в началото на централния коридор.

— Странно — каза той. — Зад това писалище има килер. Сигурен съм в това. Трябва да са пет: два в спалнята, един във втората спалня и два в коридора, там и там. — Той се приближи към писалището. Гай се вдигна на пръсти и добави:

— Прав сте. Виждам ръба на вратата.

— Тя го е преместила — обади се Розмари — преместила е писалището. Преди е било ей там. — Тя посочи едно по-светло място на стената до вратата на спалнята и дълбоките отпечатъци от четирите заоблени крачета на писалището, оставени върху виненочервения килим. Слаби следи от влаченето по пода водеха от четирите отпечатъка до краката на писалището, където стоеше сега, долепено до тясната стена.

— Бихте ли ми помогнали? — обърна се мистър Миклъс към Гай. Двамата хванаха писалището от двете страни и лека-полека го върнаха на старото му място.

— Сега разбирам защо е изпаднала в кома — каза Гай запъхтян.

— Не може сама да го е преместила — каза мистър Миклъс. — Беше на осемдесет и девет години.

Розмари подозрително разгледа вратата на килера, която току-що бяха открили.

— Дали ние да я отворим? — попита тя. — Може би синът й трябва да дойде.

Писалището изящно легна върху четирите отпечатъка. Мистър Миклъс разтри ръцете си с липсващи пръсти.

— Упълномощен съм да покажа апартамента — каза той, приближи се към вратата и я отвори. Килерът беше почти празен; в единия му край имаше прахосмукачка, а в другия бяха облегнати три-четири дъски. На един висок рафт имаше купчина сини и зелени пешкири.

— Който и да е бил заключен вътре, вече се е измъкнал — каза Гай. А мистър Миклъс добави:

— Може би пет килера са й били много.

— Но защо ще барикадира така прахосмукачката и хавлиените си кърпи? — се питаше Розмари.

Мистър Миклъс повдигна рамене:

— Не мисля, че някога ще узнаем. Може би все пак накрая е била доста изкуфяла. — Той се усмихна. — Искате ли да ви покажа нещо друго или да знаете нещо повече?

— Да — каза Розмари. — Къде ще мога да пера? Има ли перални машини в мазето?

Те благодариха на мистър Миклъс, който ги изпрати до входа на сградата и бавно тръгнаха по Седмо авеню към жилищната част на града.

— Този е по-евтин от другия — каза Розмари, опитвайки се да покаже, че за нея практическите съображения са най-важни.

— Но има една стая по-малко, миличка — отвърна Гай.