Айра Левин - Бебето на Розмари

— От време на време, да — съгласи се Хъч. — Но работата е там, че в Брамфорд ужасните неща се случват доста по-често, отколкото „от време на време“. Другаде има и по-малко драматични инциденти. Например в Брамфорд са станали повече самоубийства, отколкото в други къщи, също толкова стари и големи като него.

— Какъв е отговорът, Хъч — запита Гай, преструвайки се на сериозен и загрижен. — Все пак трябва да има някакво обяснение.

— Не зная — отвърна Хъч, след като го изгледа за миг. — Може би просто лошата слава на двете сестри Тренч е привлякла Ейдриън Маркато, а неговата лоша слава пък е привлякла Кит Кенеди, и в края на краищата една къща се превръща в сборище на хора, по-склонни от останалите към определен тип поведение. Или може би има неща, които още не можем да си обясним — магнитни полета, електрони или други причини, поради които някое място става зловещо. Но зная едно: Брамфорд в никакъв случай не е единствен. В Лондон имаше една къща на улица „Прейд“, в която само за шестдесет години станаха пет различни жестоки убийства. Нито едно от петте по никакъв начин не бе свързано с останалите. Нито убийците имаха някаква връзка помежду си, нито жертвите. Освен това не може да се твърди, че всички убийства са извършени заради един и същи лунен камък или малтийски сокол. И все пак пет различни брутални убийства извършени в рамките на шестдесет години. В една малка къща с магазин, който гледа към улицата и над него един апартамент. Събориха я през 1954, без да има някаква особено наложителна причина, понеже, доколкото знам, след това парцелът остана незастроен.

— Може би съществуват и добри къщи — каза Розмари, като гребна с лъжичка от пъпеша си — къщи, където хората се влюбват, женят се и имат деца.

— И стават звезди — допълни Гай.

— Вероятно има — съгласи се Хъч. — Само че човек никога няма да чуе за тях. Само лошите неща си спечелват известност. — Той се усмихна на Розмари и Гай. — Иска ми се вие двамата да си потърсите някоя добра къща вместо Брамфорд — заключи той.

Лъжичката на Розмари замръзна в ръката й.

— Значи ти сериозно искаш да ни разубедиш да отидем там?

— Мила моя, — каза Хъч — имах уговорена среща с една чаровна дама тази вечер и я отмених единствено, за да ви видя и да кажа каквото имам да казвам. Съвсем сериозно се опитвам да ви отклоня от намерението да живеете там.

— За бога, Хъч… — намеси се Гай.

— Но това не значи, прекъсна го Хъч — че щом влезете в Брамфорд, ще ви падне пиано върху главите, ще ви изядат някакви стари моми, или ще се превърнете в камък. Но фактите са такива и трябва да ги имате предвид, също както и ниския наем и работещата камина. В къщата се случват прекалено много неприятни неща. Защо трябва съзнателно да навлизате в опасна зона? Идете в „Дакота“ или в „Осбърн“, щом чак толкова примирате за разкошната архитектура на деветнайсети век.

— „Дакота“ е кооперация, — възрази Розмари — а „Осбърн“ скоро ще го бутат.

— Не преувеличаваш ли малко, Хъч — каза Гай. — Имало ли е други „неприятни случки“ през последните няколко години? Освен бебето в сутерена?

— Един от хората, обслужващи асансьора, бил убит миналата зима — отвърна Хъч. — При това не при обикновено пиянско сбиване. Днес следобед бях в библиотеката и преглеждах статистическия справочник на „Таймс“, а също и един тричасов микрофилм, искате ли още факти?

Розмари погледна Гай. Той остави ножа и избърса устата си със салфетката.

— Това е глупаво — каза той. — Добре, случили се били много неприятни неща. Това не значи, че ще продължат да се случват. Не разбирам защо Брамфорд да е по-опасна зона, от която и да е друга сграда в града. Ако подхвърлиш монета и пет пъти ти се падне „ези“, това не значи, че и следващите пет пъти ще стане същото, и не значи, че монетата по нещо се различава от всички други монети. Просто съвпадение, това е.

— Ако наистина имаше нещо нередно, нямаше ли да я разрушат? — попита Розмари. — Като къщата в Лондон?

— Къщата в Лондон е била собственост на семейството на последния нещастник, убит в нея — обясни Хъч. — А Брамфорд е собственост на съседната църква.

— Ето, виждаш ли? — каза Гай, палейки цигара. — Значи можем да разчитаме на божествено покровителство.

— Излиза обаче, че то не помага — каза Хъч.

— Не знаех, че е собственост на църквата — каза Розмари.

— Това важи за целия град, мила — обясни Гай.

— Проверихте ли в „Уайоминг“? — попита Хъч. Мисля, че е в същия квартал.