Айра Левин - Бебето на Розмари

Розмари повървя мълчаливо и после се обади:

— На хубаво място е.

— Ей богу, така е! Мога да стигна пеша до всички театри.

Окрилена, Розмари изостави всякаква практичност.

— О, Гай, нека да го вземем! Моля ти се, много ти се моля! Толкова хубав апартамент! Тази мисис Гардиния изобщо не го е използвала както трябва! Тази всекидневна би могла… би могла да стане чудесна и уютна и… О, моля ти се, Гай, нали ще го вземем, нали?

— Добре, добре — каза Гай усмихнато. — Стига да се измъкнем от онзи другия договор.

Розмари щастливо го хвана за лакътя.

— Ще успеем! — каза тя. — Ти ще измислиш нещо, сигурна съм в това!

Гай се обади на мисис Кортес от една телефонна будка, а отвън Розмари се опитваше да чете по устните му. Мисис Кортес каза, че ще им даде време до три часа. Ако не й се обадят дотогава, щяла да се обади на следващите в списъка на чакащите.

Двамата отидоха в една руска чайна и си поръчаха водка с доматен сок и сандвичи с пилешка салата върху черен хляб.

— Можеш да им кажеш, че съм болна и трябва да постъпя в болница — предложи Розмари.

Това обаче не беше нито убедително, нито им вършеше работа. Затова Гай съчини някаква история, че му се обадили с предложение да се присъедини към една трупа за пиесата „Надуй тръбата“, която заминавала на четиримесечно турне по линия на Организацията на Въоръжените сили във Виетнам и Далечния Изток. Актьорът, който трябвало да играе Алън, си счупил крака и ако Гай не го замести, турнето трябвало да се отложи поне за две седмици. Това щяло да бъде голям позор, като се има предвид положението на момчетата, дето се бият с комунягите. А жена му трябвало да отседне при роднините си в Омаха…

Той повтори историята два пъти и отиде да намери телефон.

Розмари отпиваше от питието си и стискаше палците и на двете си ръце под масата. Мислеше за апартамента на Първо авеню, който не искаше да вземат и се насили да си припомни добрите му страни: ослепително чистата кухня, машината за миене на съдове, изгледа към Ист Ривър, централната климатична инсталация…

Сервитьорката поднесе сандвичите.

Наблизо мина бременна жена в морскосиня рокля. Розмари я разглеждаше. Сигурно беше в шести или седми месец и безгрижно разговаряше с някаква по-възрастна жена, натоварена с пакети, сигурно майка й.

Някой й махна от отсрещния край на заведението — едно червенокосо момиче, което беше постъпило в Си Би Ес 1 1 Инициалите на радиотелевизионна мрежа Кълъмбия. — Б.пр. няколко седмици преди Розмари да напусне. Розмари й махна в отговор. Момичето й каза нещо отдалеч и тъй като Розмари не я разбра, тя го повтори. Един мъж, седнал срещу момичето се обърна и огледа Розмари; мъж с изпито восъчно лице.

Тогава се появи Гай, висок и хубав, опитващ се да прикрие тържествуващата си усмивка, макар и целият му вид да казваше „да“.

— Да? — запита го Розмари, когато той седна отново срещу нея.

— Да — каза той. — Договорът е анулиран, ще ни върнат депозита. А аз трябва да се пазя от лейтенант Хартман от Свързочния Корпус. Мисис Кортес ни очаква в два часа.

— Вече успя да й се обадиш?

— Да.

Червенокосото момиче внезапно се озова до тях, поруменяла и с блеснали очи.

— Одеве ти казвах, че бракът наистина ти се отразява добре. Изглеждаш чудесно — каза тя.

Опитвайки се да си спомни името на момичето, Розмари се засмя.

— Благодаря. Ние празнуваме. Тъкмо получихме апартамент в Брамфорд!

— О, там ли! — възкликна момичето. — Страшно си падам по тази сграда! Ако някога решите да дадете под наем част от жилището, да знаете, че съм първа. И да не ме забравите! Обожавам онези чудновати улуци и фантастичните същества, които пълзят нагоре-надолу между прозорците!

За тяхна изненада Хъч се опита да ги разубеди под предлог, че Брамфорд бил „опасна зона“.

Когато Розмари за пръв път пристигна в Ню Йорк през юни 1962, тя се нанесе в един апартамент в долната част на Лексингтън авеню заедно с две момичета от Атланта и едно, което също като нея беше от Омаха. Хъч им беше съсед и макар и да отказваше да играе ролята на нещо като баща на момичетата, („Отгледал съм две собствени дъщери и това ми е съвсем достатъчно, благодаря!“) той все пак беше на разположение при спешни случаи, като например в нощта, когато някой стоеше на пожарната стълба, или пък когато Джийн се задави и едва не се задуши. Името му беше Едуард Хътчинс, беше англичанин на петдесет и четири години. Пишеше три различни поредици приключенски романи за юноши под три различни псевдонима.