Айра Левин - Бебето на Розмари

— Ела с нас, Розмари, и не вдигай шум — каза доктор Сейпърстайн. — Недей да спориш и да правиш сцени, защото ако кажеш още само една дума за вещици и магии, ще бъдем принудени да те отведем в приют за душевно болни, а там условията за раждане на бебето ти съвсем няма да бъдат най-добрите. Ти не искаш това, нали? Хайде, обуй се сега.

— Ние само ще те отведем у дома — каза Гай, като най-сетне я погледна. — Никой няма да ти стори нищо лошо.

— Нито пък на бебето — допълни доктор Сейпърстайн. — Обуй се.

Той взе шишенцето с капсулите, погледна го и го прибра в джоба си. Тя си обу сандалите, а той й подаде чантата. Тръгнаха да излизат. Доктор Сейпърстайн я държеше за ръката, а Гай едва докосваше лакътя на другата. Доктор Хил вдигна куфара и го подаде на Гай.

— Тя вече е добре — каза доктор Сейпърстайн. — Просто ще я заведем у тях да си почине.

— Точно това й е нужно — усмихна се доктор Хил. — При подобни случай сънят оправя нещата.

Тя го погледна и не каза нищо.

— Благодаря ви за грижите, колега — каза доктор Сейпърстайн.

— Жалко, че се е наложило да идвате чак дотук и… — започна Гай.

— Радвам се, че можах да помогна, сър — каза доктор Хил на доктор Сейпърстайн и им отвори входната врата.

Бяха дошли с кола. Караше я мистър Гилмор. Розмари седна между Гай и доктор Сейпърстайн на задната седалка.

Никой не проговори.

Колата потегли към Брамфорд.

Човекът, който обслужваше асансьора, се усмихна на Розмари, когато тръгнаха през фоайето към него. Казваше се Диего. Усмихна се, защото я харесваше, предпочиташе я пред другите наематели.

Усмивката му й напомни за нейната индивидуалност, пробуди нещо в нея, оживи я.

Тя тихичко отвори чантата си, пъхна пръст в халката на ключодържателя и, когато съвсем наближиха вратата на асансьора, преобърна чантата, като изсипа всичко от нея, освен ключовете. Червилото, монети, изпомачканите десетачки и двайсетачки на Гай, всичко. Тя глупаво погледна надолу. Гай и доктор Сейпърстайн започнаха да събират нещата, докато тя стоеше омаляла и неспособна да се наведе заради корема си. Диего излезе от асансьора и се наведе да помогне, като загрижено цъкаше с език. Тя влезе заднишком в асансьора, за да не им пречи и без да ги изпуска от поглед, натисна с крак голямото кръгло копче на пода. Плъзгащата се врата започна да се затваря. Розмари дръпна вътрешната решетка.

Диего се опита да задържи вратата отворена, но тя заплашваше да му премаже пръстите и затова той заблъска по външната врата.

— Хей, мисис Удхаус!

„Съжалявам, Диего.“

Тя дръпна ръчката и кабината с клатушкане се понесе нагоре.

Щеше да се обади на Брайън. Или на Джоан, на Елиз, на Грейс Кардиф. На който и да е.

„Още не е свършено с нас, Анди!“

Тя спря кабината първо на деветия, после на шестия, после почти подмина седмия и накрая успя как да е да отвори двете врати и пристъпи в коридора на седмия етаж. Тръгна по разклоненията му колкото можеше по-бързо. Пак усети контракция, но продължи да върви без да й обърне внимание.

Индикаторът на асансьора за поръчки примига от четири на пет и тя разбра, че Гай и доктор Сейпърстайн се качваха с него, за да й пресекат пътя.

Сега пък, естествено, ключът не искаше да влезе в бравата.

Най-сетне го завъртя и се озова в апартамента, като затръшна вратата в момента, в който се отвори вратата на асансьора и окачи веригата, тъкмо когато ключът на Гай влезе в ключалката. Тя спусна резето, но ключът на Гай веднага го върна обратно. Вратата се отвори и се блъсна във веригата.

— Отваряй, Роз — извика Гай.

— Върви по дяволите — изкрещя тя.

— Няма да ти сторя нищо лошо, скъпа.

— Ти си им обещал бебето. Махай се.

— Нищо не съм им обещавал — каза той. — Не разбирам за какво говориш. На кого да съм го обещал?

— Розмари — му тя гласа на доктор Сейпърстайн.

— И вие също. Махайте се.

— Само си въобразяваш, че срещу теб има някакъв заговор.

— Махайте се — извика тя, затръшна вратата и спусна резето.

Този път то остана на мястото си.

Тя се отдръпна назад без да го изпуска от поглед и после отиде в спалнята.

Беше девет и половина.

Не помнеше наизуст номера на Брайън, а тефтерчето й беше долу в преддверието или в джоба на Гай. Наложи се телефонистката да потърси номера му в Омаха. Когато най-сетне я свърза, все още никой не отговаряше у тях.

— Искате ли след двайсет минути да опитам пак? — попита телефонистката.

— Да, ако обичате — каза Розмари. — Ако може след пет минути.