Айра Левин - Бебето на Розмари

— Ужасно — отвърна Розмари. — Трийсет и пет градуса.

Мис Ларк въздъхна страдалчески.

От кабинета на доктор Сейпърстайн излезе една жена, бременна в пети или шести месец, с която Розмари се беше виждала преди. Кимнаха си една на друга. Мис Ларк влезе в кабинета.

— Сигурно го очаквате всеки момент, нали? — запита жената и застана да чака до бюрото на секретарката.

— Във вторник — рече Розмари.

— Желая ви щастие — рече жената. — Имате късмет, че всичко ще мине преди жегите през юли и август.

Мис Ларк излезе от кабинета.

— Влезте, мисис Байрън — каза тя и се обърна към Розмари. — Веднага след това ще ви приеме.

— Благодаря — рече Розмари.

Мисис Байрън влезе в кабинета на доктор Сейпърстайн и затвори вратата. Другата жена уговори с мис Ларк датата за следващия си преглед и си тръгна, като отново пожела успех на Розмари и се сбогува.

Мис Ларк пишеше. Розмари взе един брой на списание „Тайм“ от масичката. На корицата с червени букви на черен фон пишеше: „Бог мъртъв ли е?“ Тя погледна съдържанието и отвори на страницата за шоу бизнес. Имаше статия за Барбара Стрейзънд. Опита се да я прочете.

— Хубав парфюм — каза мис Ларк. — Как се казва?

— „Шантал“ — отвърна Розмари.

— Много по-хубав е от онзи, който употребявахте преди. Нали не се обиждате, че ви го казвам?

— Онова не беше парфюм — обясни Розмари. — Беше амулет, който носи щастие. Скоро го изхвърлих.

— Хубаво сте направили — рече мис Ларк. — Може би и докторът ще последва примера ви.

— Доктор Сейпърстайн ли? — сепна се Розмари.

— Ъ-хь — изсумтя мис Ларк. — Той употребява лосиона за след бръснене. Но вие казахте, че това не е козметика, нали? Значи и той носи амулет. Само че той не е суеверен. Или поне така мисля. Както и да е. От време на време и той миришеше на същото, само че много по-силно от вас. Толкова силно, че не мога да се приближа на по-малко от метър до него. Как така не сте усетили?

— Не съм — рече Розмари.

— Вероятно не сте идвали в такива дни — продължи мис Ларк. — Или може би сте си мислели, че това е миризмата от вашия амулет. Какво представлява, някакво химическо…

Розмари се изправи, остави броя на „Таим“ и взе куфара си.

— Съпругът ми ме чака отвън — прекъсна тя секретарката. — Забравих да му кажа нещо. Ще се върна след минута.

— Може да оставите куфара тук — предложи мис Ларк.

Но Розмари го взе със себе си.

Тръгна по Парк авеню към Осемдесет и първа улица, където видя телефонна будка. Набра номера на доктор Хил. В будката беше много горещо.

Обади се секретарката му. Розмари каза името си и остави телефонния номер на будката.

— Моля ви, накарайте го да ми се обади веднага — каза тя. — Случаят е спешен. Обаждам се от телефонна будка.

— Добре — отвърна жената и затвори.

Розмари също затвори, но веднага пак вдигна слушалката и натисна с пръст кукичката. Тя залепи слушалката до ухото си, като че слуша, за да не дойде някой и да я помоли да освободи телефона. Бебето риташе и се движеше в нея. Цялата беше мокра от пот. „Бързо, моля ви, доктор Хил. Обадете ми се. Спасете ме.“

Всичките. Всичките без изключение. Всички заедно бяха срещу нея. Гай, доктор Сейпърстайн, Мини и Роман. Всички те бяха магьосници. Като в заглавието на книгата. Използваха я, за да им роди дете, което да използват и… „Не се притеснявай, Анди или Джени, готова съм да ги убия, но няма да им позволя да те докоснат!“

Телефонът звънна. Тя веднага дръпна пръста си от кукичката.

— Да?

— Мисис Удхаус? — Пак беше секретарката.

— Къде е доктор Хил? — нетърпеливо попита Розмари.

— Правилно ли съм записала името ви? — попита жената. — Розмари Удхаус ли се казвате?

— Да! — почти изкрещя тя.

— И сте пациентка на доктор Хил?

Тя набързо обясни за единствения преглед още през есента.

— Моля ви, много ви моля — извика тя. — Трябва да говоря с него! Много е важно! Моля ви се, кажете му да ми се обади.

— Добре — отвърна жената.

Розмари натисна отново кукичката и избърса челото си с опакото на ръката. „Моля ви, доктор Хил“. Открехна вратата да влезе малко въздух, но веднага пак я затвори, защото към будката се приближи някаква жена и зачака Розмари да освободи телефона.

— О, не знаех — каза Розмари в слушалката с пръст върху кукичката. — Нима? И какво каза той?

Потта се стичаше по гърба й и под мишниците. Бебето се търкаляше и преобръщаше в нея.

Сбърка, че използва този телефон, така близо до кабинета на Сейпърстайн. Трябваше да отиде до Медисън или до Лексингтън авеню.