Айра Левин - Бебето на Розмари

Дали причината не бе някоя жена? Някоя от старите му приятелки, за срещата с която не му стигаха само два часа? Може би той бе под душа, когато Розмари се прибра, за да измие следите от парфюма й? Не, онази вечер апартаментът миришеше не на парфюм, а на корени от танис. Тя си спомни, че се наложи да увие амулета във фолио, заради миризмата. Освен това Гай беше прекалено възбуден и любвеобилен, за да е прекарал часовете преди това с някоя друга. Тя си спомни, че тогава той я люби особено страстно. А после, когато той заспа, тя бе чула флейтата и гласовете от апартамента на Мини и Роман.

Не, не флейтата, а грамофона, който доктор Шанд пускаше.

Може би тогава Гай бе узнал за грамофона. Дали не е бил у тях онази вечер? На един от техните шабати…

Тя се спря и се загледа в една витрина, защото не желаеше повече да мисли за магьосници, сборища, за бебешка кръв и за това, че Гай може би е бил там. Защо беше срещнала този идиот Доминик? Изобщо днес ли трябваше да излиза. Беше прекалено горещо и задушно.

На витрината имаше чудесна малиновочервена крепдешинена рокля. Като мине вторник, след като поне отчасти възстанови фигурата си, може би ще дойде да попита за цената. И на онези лимоненожълти тесни панталони и на червената блуза…

Все пак, в крайна сметка, трябваше да продължи. Да продължи да върви, да продължи да размишлява и да усеща движенията на бебето.

В книгата, (която Гай беше изхвърлил) се разказваше за церемонии по посвещаването, за това как сборищата приемат нови членове, които биват покръствани и миропомазвани (според техните обичаи) и белязвани с „магьоснически знак“. Възможно ли бе душът да е отмивал миризмата от намазването му с танис и Гай да се е присъединил към тяхното сборище? И сега той (не, не може да бъде) е един от тях и някъде по тялото му има таен белег на принадлежността му към магьосническото сборище?

По едно време той носеше парче лейкопласт на рамото си. Беше го забелязала в гримьорната му във Филаделфия („Заради оная противна пъпка“ беше казал той, когато тя го попита). Лейкопластът беше там и преди няколко месеца („Това не е пак оная пъпка, нали?“ беше попитала тя.) Нима и сега лейкопластът беше на същото място?

Тя не знаеше. Той вече не спеше гол. Преди го правеше, особено ако времето е горещо. Но сега вече не, от няколко месеца насам. Сега всяка нощ спеше с пижама. Кога за последен път го беше видяла гол?

Близо до нея изсвири клаксон, докато пресичаше Шесто авеню.

— За Бога, госпожо — каза някакъв човек зад нея.

Но защо, защо? Той беше Гай, а не някакъв откачен старец, който си няма друга работа, няма цел в живота и търси други начини, за да повдигне самочувствието си! Той си имаше вълнуваща и интересна работа, която го поглъщаше изцяло и напредваше в кариерата си с всеки изминал ден! За какво му беше да се занимава с кадилници, магически ножове, жезли и други подобни дивотии в компанията на хора като Гилморови, Фонтейнови и Мини и Роман? Какво беше това, което те му даваха и което не можеше да получи от друг?

Знаеше отговора още преди да си зададе въпроса. И съзнателно бе формулирала въпроса, за да отложи момента, в който ще се сблъска с отговора.

Ослепяването на Доналд Баумгарт.

Ако човек може да вярва в подобни неща.

Но тя не вярваше, не можеше да повярва.

И все пак така беше. Доналд Баумгарт беше ослепял само ден-два след онази събота. Гай си беше останал вкъщи, за да вдига телефона още след първия звън. В очакване да чуе новината.

Ослепяването на Доналд Баумгарт.

От нея бе тръгнало всичко: ролята в онази пиеса, хвалебствените рецензии, новата роля в театъра, предложенията за киното… Може би ролята на Гай в „Гринуич Вилидж“ щеше да бъде дадена на Доналд Баумгарт, ако той внезапно не бе ослепял само няколко дни след като Гай бе приет (може би) в сборището (може би) на магьосниците (може би).

В книгата пишеше, че съществуват заклинания, с които може да се отнеме зрението или слуха на врага. „Всички те са магьосници“. (Не и Гай!) Обединената духовна сила на цялото сборище, концентрираната мощ на злата воля на толкова хора бе способна да ослепи, оглуши, парализира и накрая да убие избраната жертва.

Да парализира и даже да убие.

— Хъч? — запита се високо тя, застанала неподвижно пред „Карнеги Хол“. Едно момиченце се загледа в нея и уплашено хвана майка си за ръката.

Онази нощ той беше чел книгата и я бе помолил да се срещнат на сутринта. За да й каже, че Роман е всъщност Стивън Маркато. Гай бе разбрал за уговорката им и бе излязъл. За какво? За сладолед? И бе позвънил на вратата на Мини и Роман. Дали не бяха свикали спешно групата? Обединената духовна сила… Но как са могли да знаят какво ще й каже Хъч? И тя самата не знаеше, само той.