Айра Левин - Бебето на Розмари

— Да?

— Търся Доналд Баумгарт.

— На телефона.

— Обажда се Розмари Удхаус — каза тя. — Съпругата на Гай Удхаус.

— О, така ли?

— Исках…

— Боже мой! — възкликна той. — Трябва да сте много щастлива в последно време! Както чух, живеете сред кралско великолепие в Брамфорд, пийвате си отбрани вина в кристални чаши и ви прислужват тълпи от униформени лакеи.

— Исках просто да попитам как сте, дали няма някакво подобрение.

— Божичко, млада госпожо — горчиво се засмя той. — Чувствам се чудесно! Просто великолепно! Има огромно подобрение! Днес съм счупил само шест чаши, само три пъти паднах по стълбите и само два пъти пресякох улицата с бастуна си сред воя на сирените на пожарни коли! С всеки изминал ден се чувствам все по-добре и по-добре!

— И Гай и аз ужасно съжаляваме, че той има успех, заради вашето нещастие — каза Розмари.

Доналд Баумгарт замълча за миг и после каза:

— О, по дяволите. Винаги така става. На някой му върви, а на друг не. Той така или иначе щеше да успее. Честно да ви кажа, след онова второ прослушване за пиесата, дето беше боклук, бях стопроцентово убеден, че той ще получи ролята. Беше страхотен.

— А той мислеше, че вие ще я получите — рече Розмари. — И се оказа прав.

— Накратко…

— Съжалявам, че не успях да дойда онзи път, когато Гай е идвал у вас — каза Розмари. — Той ме покани, но аз бях заета.

— Идвал е при мен ли? Сигурно имате предвид онзи ден, когато се събрахме да пийнем по едно.

— Да — отвърна тя. — Точно това исках да кажа.

— По-добре, че не дойдохте — каза той. — Доколкото знам, там не пускат жени. Не, всъщност след четири може, точно така. А ние се видяхме след четири. Беше ужасно мило от страна на Гай. Повечето хора не биха проявили подобно… ами, благородство, тъй да се каже. Аз едва ли бих се държал така, признавам си.

— Искате да кажете, че загубилият черпи късметлията? — запита Розмари.

— Тогава изобщо нямахте представа, че само след седмица… всъщност след по-малко от седмица…

— Точно така — прекъсна го Розмари. — Това беше само няколко дни преди вие да…

— Да ослепея. Да. Това беше в сряда или четвъртък, защото същия ден ходих на едно матине… в сряда май беше… и в неделята същата седмица стана това. Хей, — засмя се той. — Да не би Гай да ми е сипал нещо в питието?

— Не — отвърна Розмари с разтреперан глас. — А между другото, тук има нещо ваше.

— Какво имате предвид?

— Не знаете ли?

— Не загубихте ли нещо през онзи ден?

— Не, или поне не си спомням.

— Сигурен ли сте?

— Да не би да имате предвид вратовръзката ми?

— Да — Да — рече тя.

— Ами, той взе моята, а аз — неговата. Може би си я иска обратно? Ще му я върна. В момента изобщо не ме интересува каква вратовръзка нося и дали изобщо имам връзка.

— Не, не си я иска — рече Розмари. — Просто не съм разбрала. Мислех, че я е взел назаем.

— Не, разменихме си ги. А вие май сте си помислили, че той ми я е откраднал.

— Трябва вече да затварям — каза Розмари. — Просто исках да разбера дали има някакво подобрение.

— Не, никакво. Много мило, че се обадихте.

Тя затвори телефона. Беше четири и девет минути.

Сложи си роклята и сандалите. Взе парите за непредвидени разходи, които Гай държеше в чекмедже под бельото. Пачката не беше много дебела. Сложи парите в чантата си, сложи и тефтерчето си с адреси и телефони, а също и шишенцето с хапчета от доктор Сейпърстайн. Пак усети контракция, за втори път през този ден. Взе куфара, оставен до врата на спалнята и напусна апартамента.

На половината път до асансьора се върна обратно.

Взе другия асансьор и слезе до долу заедно с две момчета, които разнасяха поръчани стоки.

На Петдесет и пета улица взе такси.

Мис Ларк, секретарката на доктор Сейпърстайн, погледна куфара и каза с усмивка:

— Започнаха ли болките?

— Не — отвърна Розмари, — но трябва да се видя с доктора. Много е важно.

— Той си тръгва в пет — каза мис Ларк, като погледна часовника си. — Освен това тук чака мисис Байрън. — И тя погледна към една жена, която седеше и четеше. После се усмихна на Розмари. — Но съм сигурна, че ще ви приеме. Моля, седнете. Ще му кажа, че сте тук веднага щом се освободи.

— Благодаря ви — рече Розмари.

Тя сложи куфара до най-близкия стол и седна. Кожата на дамската й чанта се бе овлажнила в ръцете й. Тя отвори чантата, извади салфетка и избърса дланите си, горната устна и слепоочията си. Сърцето й биеше като лудо.

— Как е времето навън? — запита мис Ларк.