Айра Левин - Бебето на Розмари

— Но това е чудесно — каза тя в слушалката. — И какво друго каза?

Може би в този момент той бе излязъл да я търси и нямаше ли най-напред да провери в най-близката телефонна будка? Трябваше веднага да вземе такси и да се махне далеч от тук. Тя се обърна с гръб към улицата, от която той би дошъл, ако тръгнеше да я търси. Жената отвън се отдалечи, слава Богу.

По това време и Гай щеше да се прибере. Щеше да види, че куфара го няма и да се обади на доктор Сейпърстайн, като си мисли, че тя е в болницата. Скоро и двамата щяха да тръгнат да я търсят. Също и другите, семейство Уийс, семейство…

— Да? — веднага отвърна тя, още преди телефонът да престане да звъни.

— Мисис Удхаус?

Беше доктор Хил, докторът Спасител, Избавител, който приличаше на Килдеър, чудесният Хил.

— Благодаря ви — рече тя. — Благодаря ви, че ми се обадихте.

— Мислех, че сте заминали за Калифорния — каза той.

— Не — каза тя. — Отидох при друг лекар; наши приятели ме изпратиха при него, но той не е добър, доктор Хил. През цялото време ме лъжеше и ми даваше някакви съмнителни напитки и капсули. Бебето трябва да се роди във вторник… помните ли, вие ми казахте, на двайсет и осми юни?… Искам вие да помогнете при раждането му. Ще ви платя колкото кажете, все едно, ме съм идвала през цялото време.

— Мисис Удхаус…

— Моля ви, нека да говоря с вас — отчаяно каза тя, защото усети, ме той се готви да й откаже. — Нека ви разкажа как стоят нещата. Не мога дълго да остана на мястото, откъдето ви се обаждам. Съпругът ми и онзи лекар и хората, които ме пратиха при него, всички те участват в нещо като… като заговор. Зная, че ви звучи налудничаво, докторе, и сигурно си мислите: „Божичко, тая напълно е изперкала“, но аз говоря сериозно, докторе, кълна ви се във всичко свято, че не съм побъркана. Понякога наистина са възможни заговори срещу някого, нали?

— Да, предполагам, че е така — отвърна той.

— В случая заговорът е срещу мен и моето бебе — каза Розмари. — Ако ми позволите да дойда и да говоря с вас, всичко ще ви разкажа. Не ви моля да правите нищо нередно или необичайно. Единствено ви моля да ме запишете в болница и да помогнете в раждането на бебето ми.

— Елате в кабинета ми утре след… — започна той.

— Сега — твърдо каза тя. — Сега, веднага. Те ще ме търсят.

— Мисис Удхаус, — започна той — в момента не съм в кабинета си, а у дома. Не съм мигнал от вчера сутринта и…

— Моля ви — каза тя. — Умолявам ви.

Той замълча.

— Ще дойда при вас и ще ви обясня — каза тя. — Не мога да остана тук.

— Елате в кабинета ми в осем часа — каза той. — Така добре ли е?

— Да — рече тя. — Да. Благодаря ви. Доктор Хил?

— Какво има?

— Съпругът ми може да ви потърси и да пита дали съм се обаждала.

— Няма да разговарям с никого — успокои я той. — Смятам да поспя.

— Бихте ли предали същото и на секретарката си? Да не казва, че съм се обаждала? Докторе?

— Добре. Ще й кажа.

— Благодаря ви — рече тя.

— Значи в осем часа.

— Да. Благодаря.

Някакъв мъж, който стоеше с гръб към будката, се обърна щом тя излезе. Но не беше доктор Сейпърстайн, а някакъв друг човек.

Розмари стигна до Лексингтън авеню и продължи към центъра до Осемдесет и шеста улица. Влезе в едно кино, отиде в дамската тоалетна и после седна вцепенена в хладния мрак на салона, докато на екрана вървеше някакъв цветен филм. След малко стана и отиде с куфара си до една телефонна будка, откъдето с поръчка се обади на брат си Брайън. Никой не се обади. Върна се с куфара в киносалона и седна на друго място. Бебето не помръдваше, сигурно спеше. Филмът свърши и започна друг.

В осем без двайсет тя излезе от киното и взе такси до кабинета на доктор Хил на Западна Седемдесет и втора улица. Сигурно не бе опасно да влезе вътре, помисли тя. Сигурно щяха да я търсят в къщата на Джоан или на Хю Елиз. Но не и в кабинета на доктор Хил в осем часа вечерта, особено ако секретарката му им е казала, че тя не се е обаждала. Все пак, за да е сигурна, тя помоли шофьора да изчака, докато влезе във входа на къщата.

Никой не я спря. Доктор Хил сам отвори вратата и я посрещна по-любезно, отколкото тя очакваше, съдейки по неохотата му да я приеме. Беше си пуснал мустаци, руси и едва забележими, но все пак приличаше на доктор Килдеър. Беше облечен в спортна карирана риза в синьо и жълто.

Влязоха в стаята за консултации, два пъти по-малка от тази на доктор Сейпърстайн, и там Розмари му разказа историята си. Тя седеше, опряла ръце на облегалките на стола, с кръстосани глезени и говореше тихо и спокойно, защото знаеше, че и най-малкият признак на истерия можеше да го накара да не й повярва и да я помисли за луда. Разказа му за Ейдриън Маркато, за Мини и Роман, за болката, от която бе страдала месеци наред и за билковата напитка и пастите, за Хъч и за книгата „Всички те са магьосници“, за билетите за „Вълшебства“, за черните свещи и за вратовръзката на Доналд Баумгарт. Опитваше се всичко то да звучи свързано и последователно, но не успяваше. Все пак успя да му разкаже всичко, без да прояви и най-малък признак на истерия. Накрая му каза за грамофона и доктор Шанд, за това как Гай беше изхвърлил книгата и за неволното разкритие на мис Ларк.