Айра Левин - Бебето на Розмари

Фонтейнови и доктор Сейпърстайн се обадиха по телефона, за да се сбогуват с Мини и Роман. Обадиха се още двама-трима души, чиито имена Розмари не беше чувала. Лора-Луис поднесе подарък, купен с общи пари от всички приятели ни Мини и Роман — портативен транзистор в калъфка от свинска кожа. Роман благодари прочувствено и многословно, с треперещ глас. „Той знае, че смъртта му е близка“, помисли Розмари и наистина й стана жал за него.

Въпреки протестите на Роман, Гай държеше да им помогне с багажа на другата сутрин. Той нави будилника за осем и половина, а след като той иззвъня на сутринта, нахлузи тениска и спортни панталони и отиде в апартамента на семейство Кастивът. Розмари тръгна с него, облечена в яркозеления си пеньоар. Оказа се, че няма много за носене. Само два куфара и една кутия за шапки. На врата на Мини висеше фотоапарат, а Роман носеше новия си транзистор.

— Всеки, който пътува с повече от един куфар — каза Роман, като заключи два пъти вратата на апартамента — е турист, а не пътешественик.

Долу на тротоара пред къщата, докато портиерът махаше за такси, Роман провери дали е взел билетите, паспортите, пътническите чекове и френската валута. Мини хвана Розмари за раменете.

— Където и да сме — каза тя — непрестанно ще мислим за тебе, миличка, докато всичко премине добре и се уверим, че си щастлива и спокойна с малкото си момченце или момиченце.

— Благодаря ти — рече Розмари и я целуна по бузата. — Благодаря за всичко.

— И да накараш Гай да ни изпрати всички снимки на бебето, чу ли? — каза Мини и отвърна на целувката й.

— Обещавам — рече Розмари.

Мини се обърна към Гай, а Роман хвана Розмари за ръката.

— Няма да ти пожелавам щастие — каза той, — защото няма да ти липсва. Ти ще бъдеш много щастлива през целия си живот.

— Пожелавам ви приятно пътуване — каза Розмари и го целуна. — И се надявам скоро да се върнете.

— Вероятно — рече той усмихнат. — Но може и да поостанем в Дубровник или може би в Майорка. Ще видим, ще видим…

— Елате си — рече Розмари и усети, че го казва искрено. Тя пак го целуна.

Едно такси спря до тях. Гай и портиерът сложиха куфарите на седалката до шофьора. Мини с усилие и пъшкане се настани на задната седалка, като се потеше в бялата си рокля. Роман се вмъкна до нея.

— Летище „Кенеди“ — каза той на шофьора. — Сградата на ТУА 13 13 Инициалите на американска авиокомпания. — Б.пр. .

Последваха още пожелания и целувки през прозорците на колата, а после Розмари и Гай замахаха след бързо отдалечаващото се такси, от чиито прозорци Роман и Мини им махаха в отговор.

Розмари не се чувстваше толкова щастлива, колкото бе очаквала.

Същия този следобед Розмари потърси „Всички те са магьосници“, за да прочете отново някои от главите и може би този път да реши, че са глупави или смешни. Книгата беше изчезнала. Не беше нито върху томовете на Кинзи, нито сред другите книги в библиотеката. Тя попита Гай и той й каза, че я е изхвърлил в четвъртък сутринта.

— Съжалявам, скъпа — рече той, — но не исках да четеш още такива глупости и да се тревожиш.

— Гай, — рече тя изненадана и ядосана. — Хъч ми подари тази книга. Той ми я остави след смъртта си.

— Изобщо не помислих за тази страна на въпроса — рече Гай. — Просто не исках да се притесняваш. Съжалявам.

— Това, което си направил, е ужасно.

— Извинявай. Въобще не съм мислил за Хъч.

— И дори да не ми я беше подарил, ти не бива да изхвърляш чужди книги. Щом искам да прочета нещо, значи наистина искам.

— Извинявай — каза той.

Това не й даваше мира през целия ден. Освен това беше забравила нещо, което трябваше да го попита. Това също я тормозеше. Сети се какво беше едва вечерта, докато се връщаха пешком от „Ла Скала“, ресторант, който се намираше близо до Брамфорд.

— Откъде знаеш, че доктор Шанд пусна грамофона? — попита тя.

Отначало той не разбра.

— Онзи ден — обясни тя, — когато четох книгата и спорихме, ти ми каза, че просто доктор Шанд е пуснал грамофона. Откъде знаеш, че е така?

— О, той ми каза — отвърна Гай. — Доста отдавна. Казах му, че сме чули нещо като флейта през стената на няколко пъти и той ми обясни. Откъде накъде мислиш, че зная?

— Нищо не мисля — отвърна Розмари. — Просто се питах, това е.

Тя не можеше да заспи, лежеше по гръб будна и гледаше намръщена в тавана. Бебето си спеше спокойно, но тя не можеше. Беше неспокойна и се тревожеше, без да знае за какво.

Е, разбира се за бебето и за това дали всичко ще мине както трябва. Напоследък не правеше редовно упражненията си. Това няма да се повтори, обеща тържествено тя.