Айра Левин - Бебето на Розмари

— Добре де, значи ме е преметнал — отвърна той. — Кой, но дяволите, не го прави? — И той влезе в спалнята.

Розмари седна до кутията с играта. Затвори я и след малко отново взе книгата и започна да чете последната глава за „Магьосничеството и култът към Сатаната“. Гай остави ризата в спалнята и се върна във всекидневната.

— Мисля, че не бива повече да четеш тази книга — каза той.

— Искам просто да прочета последната глава — рече Розмари.

— Не днес, скъпа — рече Гай и се приближи към нея. — И без това си достатъчно превъзбудена. Това не се отразява добре нито на теб, нито на бебето. — Той протегна ръка и зачака тя да му даде книгата.

— Не съм превъзбудена — възрази тя.

— Цялата трепериш — каза той. — Трепериш от пет минути насам. Хайде, дай ми я. Утре ще я прочетеш.

— Гай…

— Не — настоя той. — Говоря съвсем сериозно. Хайде, дай ми я.

— О-ох — въздъхна Розмари и му я подаде. Той отиде до библиотеката, протегна се и я сложи възможно най-високо, върху двата тома на Кинзи 12 12 Алфред Чарлс Кинзи — американски биолог, изследвал особеностите на човешкото сексуално поведение. — Б.пр. .

— Утре ще я прочетеш — успокои я той. — Днес ти се насъбра достатъчно с този помен и всичко останало.

Доктор Сейпърстайн беше шокиран.

— Невероятно! — възкликна той. — Направо фантастично! Как каза, че му било името, Мачадо ли?

— Маркато — рече Розмари.

— Невероятно — повтори той. — А аз нищо не подозирах. Мисля, че веднъж той ми каза, че баща му се е занимавал с внос на кафе. Да, спомням си, че най-подробно ми обясняваше разликите между отделните сортове и как трябва да се смила всеки един от тях.

— На Гай казва, че баща му е бил режисьор.

Доктор Сейпърстайн поклати глава.

— Нищо чудно, че се срамува от истината — рече той. — И не съм изненадан, че ти толкова си се разстроила, когато си разбрала. Аз съм абсолютно сигурен, че Роман не споделя нелепите убеждения на баща си, но много добре разбирам тревогата ти от това, че сте толкова близки съседи.

— Не искам да имам нищо общо нито с него, нито с Мини — каза Розмари. — Може и да не съм права, но не искам да поемам и най-малък риск, що се отнася до безопасността на бебето.

— Несъмнено — съгласи се доктор Сейпърстайн. — Всяка майка би реагирала по същия начин.

— Не допускате ли — рече Розмари, като поверително се наведе към него, — че Мини е слагала нещо, което да навреди или в питието или в онези пасти?

— Съжалявам, мила — засмя се доктор Сейпърстайн. — Не исках да се смея така на думите ти, но тя всъщност е една много мила възрастна жена, която би направила всичко за доброто на бебето… Не, не мога да допусна, че ти е дала нещо вредно. При това, аз отдавна щях да забележа отражението му върху теб и бебето.

— Обадих й се по домофона и й казах, че не се чувствам добре. Нямам намерение да взимам нищо друго от нея.

— Няма да ти се наложи — успокои я докторът.

— Мога да ти дам хапчета, които ще бъдат много по-подходящи за тези последни седмици. А това може да им помогне да решат собствения си проблем.

— Какво имате предвид? — запита Розмари.

— Те искат да заминат — обясни той. — При това доста скоро. Всъщност Роман не е добре. Под най-строга тайна ще ти доверя, че не му остава повече от месец, най-много два. Иска да посети за последен път някои от любимите си градове по света и те се опасяваха, че ти можеш да се обидиш от заминаването им тъкмо преди раждането. Онази вечер споделиха колебанията си с мен и ме попитаха как, според мен, ще го възприемеш. Не искаха да те разстройват, като ти кажат истинската причина за пътешествието си.

— Съжалявам, че Роман не е добре — рече Розмари.

— Но си доволна, че ще се махне оттук? — усмихна се доктор Сейпърстайн. — Реакцията ти е съвсем оправдана при създалите се обстоятелства. Знаеш ли какво, Розмари, ще им кажа, че съм те попитал и че ти изобщо не си се обидила от намерението им да заминат. А докато тръгнат, (мисля, че споменаха неделята като възможен ден за заминаване), ти ще се държиш както преди. Тоест, няма да се издаваш пред Роман, че си научила истинската му самоличност. Сигурен съм, че той много ще се натъжи, ако разбере и е срамота да го притесняваме, щом става въпрос за няколко дни.

— Сигурен ли сте, че ще заминат в неделя? — запита Розмари, след като помълча малко.

— Зная, че искат да е по-скоро — отвърна той.

— Добре — рече Розмари, след кратък размисъл.

— Ще се държа както преди, но само до неделя.