Айра Левин - Бебето на Розмари

— Хей, по-спокойно — рече тя.

Започна да разбърква буквите от заглавието и да се опитва да ги свърже по друг начин. Първо подреди „скитам часове“, а след няколко размествания на малките дървени плочки, успя да напише „всичко там гине“. И двете обаче май нищо не означаваха. Не й говореха нищо и следващите попадения „тъмни саги“, „гномът скача“ и „стигам висини“. Така или иначе, те не бяха истински анаграми, понеже включваха по-малко букви, отколкото имаше в заглавието на книгата. Това беше някаква глупост. Как можеше заглавието на някаква книга да представлява скрито послание и то предназначено единствено за нея? Хъч не е бил на себе си, нали и Грейс Кардиф каза същото? Губеше си времето. „Сън мечта“. „Стаени маски“…

А може би не името на книгата, а това на автора беше анаграма. Може би У. К. Пърси беше някакъв псевдоним и колкото повече го гледаше, толкова повече, й се струваше, че е така.

Взе други букви.

Бебето риташе.

У. К. Пърси беше С. И. Купър. Или пък Р. У. Къпис.

Това пък съвсем нищо не значеше.

Горкият Хъч.

Тя взе дъската, наклони я и изсипа буквите отново в кутията. Книгата, която лежеше до нея на седалката в еркера, се бе разтворила на страницата със снимката на Едриън Маркато и семейството му. Може би Хъч беше натиснал по-силно там, за да я държи разтворена, докато подчертава името „Стивън“.

Сега бебето си лежеше спокойно и не помръдваше.

Тя отново взе дъската в скута си и извади от кутията буквите, с които да напише „Стивън Маркато“. След като ги подреди, тя ги разгледа за миг и започна да ги размества. Без погрешни ходове и без да направи нито едно излишно движение, тя написа с тях „Роман Кастивът“.

Сега бебето помръдваше съвсем, съвсем леко.

Тя прочете цялата глава за Ейдриън Маркато и другата — „Как се практикува черна магия“. После отиде в кухнята и хапна малко салата с риба тон, марули и домати, замислена за току-що прочетеното.

Тъкмо започваше главата „Магьосничеството и култът към Сатаната“, когато някой отключи входната врата, но не можа да я отвори заради веригата. После звънна и тя отиде да отвори. Беше Гай.

— За какво е тая верига? — попита той, когато влезе.

Тя не каза нищо, само заключи вратата и отново пусна веригата.

— Какво има? — отново попита Гай. Носеше букет маргаритки и една кутия от магазин „Бронзини“.

— Да влезем и ще ти обясня.

Гай й поднесе маргаритките и я целуна.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отвърна тя и отиде в кухнята.

— Как мина поменът?

— Добре. Беше много кратък.

— Купих си ризата, която видяхме в „Ню Йоркър“ — каза той и се запъти към спалнята. — Хей, — извика той оттам — „В един ясен ден“ и „Небостъргач“ са свалени от сцената.

Тя сложи маргаритките в една синя кана и ги отнесе във всекидневната. Гай се появи от спалната и й показа ризата. Тя каза, че много я харесва.

— Знаеш ли кой всъщност е Роман? — запита го тя след това.

— Какво искаш да кажеш, скъпа? — запита той, като я гледаше изненадано. — Той си е Роман.

— Той е синът на Ейдриън Маркато — рече тя. — Човекът, който казал, че извикал духа на Сатаната и бил нападнат от тълпата. Роман е неговият син Стивън. „Роман Кастивът“ е „Стивън Маркато“ с разместени букви… анаграма.

— Кой ти каза? — запита Гай.

— Хъч — отвърна Розмари. После разказа на Гай за книгата „Всички те са магьосници“ и за посланието на Хъч. Показа му книгата, той остави ризата, взе я, прочете заглавната страница и съдържанието и бавно запрелиства страниците, като внимателно ги разглеждаше.

— Тук е на трийсет години — каза Розмари. — Виждаш ли очите?

— Може пък и да е съвпадение — рече Гай.

— И още едно съвпадение, че той живее тук? В къщата, в която е израсъл Стивън Маркато? — Розмари поклати глава. — Освен това и по възраст съвпадат. Стивън Маркато е роден през август 1886, което значи, че сега е на седемдесет и девет години, на колкото е и Роман. Не е просто съвпадение.

— Не, предполагам, че не е — съгласи се Гай и продължи да прелиства книгата. — Сигурно наистина е Стивън Маркато. Горкият дядка! Нищо чудно, че си е променил името така, като има такъв откачен баща.

— Но не мислиш ли, че и той е като… баща си? — запита Розмари, като го гледаше несигурно.

— Какво искаш да кажеш? — запита Гай усмихнато. — Че е магьосник? Че е поклонник на дявола?

Тя кимна.

— Роз! — изненада се той. — Шегуваш ли се? Наистина ли смяташ… — Той се засмя и й върна книгата. — Не, миличка, не може…