Айра Левин - Бебето на Розмари

— Извинете, вие сигурно сте Розмари, нали?

Жената бе около петдесетгодишна, елегантно облечена, сивокоса и с много фино лице.

— Аз съм Грей Кардиф — представи се тя.

Розмари й стисна ръката и й благодари за телефонните обаждания.

— Снощи щях да ви изпратя това по пощата — каза Грей Кардиф и протегна ръка, в която държеше пакет с размерите на книга, увит в кафява хартия. — После се сетих, ме сигурно ще ви видя тази сутрин. — Тя подаде пакета на Розмари, която видя собствения си адрес и този на Грейс Кардиф, написани от двете му страни.

— Какво е това? — попита тя.

— Една книга, която Хъч пожела да ви предам. Много е настоявал. Розмари не я разбираше.

— Преди смъртта, за няколко минути е дошъл в съзнание — обясни Грейс Кардиф. — Аз не бях там, но той е казал на една сестра да ми предаде непременно да ви дам книгата, която е на бюрото му. Явно, че я е чел в нощта, когато получи удара. Много е настоявал, повторил това на сестрата два или три пъти и я накарал да обещае, че няма да забрави. А аз трябва да ви предам думите му, че „името е анаграма“.

— Името на книгата ли?

— Очевидно това е искал да каже. Но тогава е бълнувал и не можем да бъдем сигурни. Изглежда се е мъчел да излезе от комата и смъртта е настъпила вследствие на усилията му. Първо помислил, че е следващата сутрин след удара и казал, че трябва да се срещнете в единайсет…

— Да, ние имахме такава уговорка — рече Розмари.

— А после изглежда е разбрал, че е минало време и започнал да повтаря на сестрата, че трябва да ви дам книгата. Казал го няколко пъти и това е бил краят. — Грейс Кардиф се усмихна, като че водеше приятен разговор. — Книгата е английска и в нея се говори за черна магия.

— Нямам никаква представа защо толкова е държал да я получа — каза Розмари, като колебливо разглеждаше пакета.

— И все пак наистина много е държал, затова вземете я. И името е анаграма. Милият Хъч. Във всяко нещо търсеше елемент на приключение, нали?

Двете заедно излязоха от залата, после и от сградата и се спряха на тротоара.

— Ще взема такси към жилищната част на града. Искате ли да ви оставя някъде? — попита я Грейс Кардиф.

— Не, благодаря ви — отвърна Розмари. — Аз съм в обратна посока.

Стигнаха до ъгъла. Останалите хора, присъствали на службата викаха таксита. Една кола спря и двамата мъже, които я бяха повикали, я предложиха на Розмари. Тя се опита да откаже и тъй като мъжете настояваха, предложи таксито на Грейс Кардиф. Тя обаче също отказа.

— В никакъв случай — възпротиви се тя. — Възползвайте се от предимствата на чудесното си състояние. Кога ще се роди бебето?

— На двайсет и осми юни — отвърна Розмари. Тя благодари на мъжете и влезе в таксито. Колата беше малка и тя се вмъкна с известна трудност.

— Желая ви щастие — каза Грейс Кардиф и затвори вратата.

— Благодаря — рече Розмари. — И за книгата също. — После се обърна към шофьора — Към Брамфорд, моля. — Когато таксито тръгна, тя се усмихна на Грейс Кариф през отворения прозорец.

Помисли си дали да не отвори пакета още в таксито, но собственикът бе снабдил колата с допълнителни пепелници и огледала, както и табелки с изискването да се спазва чистота. Канапът и опаковката щяха да дойдат твърде много на шофьора. Затова тя първо се прибра у дома, свали обувките, роклята и колана и навлече новия си широк яркозелен пеньоар на черти.

На входната врата се позвъни и тя отиде да отвори с все още неотворения пакет в ръце. Беше Мини, която й носеше напитката и пастичката.

— Чух, че се прибираш — рече тя. — Явно поменът не е бил много продължителен.

— Да — потвърди Розмари и пое чашата. — Зет му и един друг човек казаха по няколко думи за него и за това колко ще ни липсва и това беше. — Тя отпи малко от рядката зелена течност.

— Много разумно са постъпили. Няма нужда от дълги церемонии — каза Мини. — Я, пощаджията мина ли вече?

— Не, току-що ми го дадоха — отвърна Розмари, отпи още една глътка и реши да не се впуска в подробности за това кой и защо й е дал пакета и за цялата история, че Хъч е дошъл в съзнание.

— Дай ми го, ще го подържа — каза Мини и взе пакета.

— Благодаря ти — рече Розмари и с освободената ръка пое пастата.

Докато тя ядеше и пиеше, Мини претегли в ръка пакета.

— Книга ли е?

— Да — кимна Розмари. — Мислела да ми го изпрати по пощата и после се сетила, че днес сигурно ще се видим.

— О — възкликна Мини като прочете адреса на Грейс. — Познавам тази къща. Семейство Гилмор живееха там преди да се преместят в сегашното си жилище.