Айра Левин - Бебето на Розмари

— Така ли?

— Много пъти съм ходила там. „Грейс“. Това е едно от любимите ми имена. Сигурно е някоя от твоите приятелки?

— Да — отвърна Розмари. Така беше по-лесно, отколкото да се впуска в подробности, пък и без това нямаше никакво значение.

Тя довърши пастата и питието, взе пакета от Мини и й подаде чашата.

— Благодаря — рече тя усмихната.

— Ей, щях да забравя — рече Мини. — Роман ще слиза след малко до химическото чистене. Искаш ли да отнесе нещо, или ако имаш да вземаш нещо от там?

— Не, нищо, благодаря. Ще се видим ли по-късно?

— Разбира се. Защо не вземеш да подремнеш?

— Точно това смятах да направя. Довиждане.

Тя затвори вратата и отиде в кухнята. Отряза канапа с нож и разтвори кафявата опаковка. Заглавието на книгата беше „Всички те са магьосници“ от У. К. Пърси. Не беше нова книга, защото златните букви по черната корица едва личаха. На първия празен лист тя видя подписа на Хъч, а под него бе написано „Торки, 1934“. В долния край на корицата беше залепен малък син етикет с надпис „Книжарница Дж. Уагхорн и Син“.

Розмари тръгна с книгата към всекидневната, като пътьом прелистваше страниците. Тук-там се срещаха снимки на хора от Викторианската епоха с почтен вид, а в самия текст имаше подчертани пасажи и бележки в полето, познати й от книги, които Хъч й бе давал да чете, когато приятелството им напомняше връзката между Хигинс и Елиза 11 11 Герои от пиесата на Дж. Б. Шоу „Моята прекрасна лейди“. — Б.пр. . Една от подчертаните фрази гласеше: „плесента, която те наричат «Дяволски пипер»“.

Тя седна на единия от еркерите и прегледа съдържанието. Веднага забеляза името Ейдриън Маркато; така бе озаглавена четвъртата глава. В други глави се разказваше за други хора, всеки от които, както предполагаше заглавието на книгата, се занимаваше с магьосничество: Жил дьо Ре, Джейн Уенмън, Алистър Кроули, Томас Уеър. Последните две глави се наричаха „Как се практикува черна магия“ и „Магьосничеството и култът към Сатаната“.

Розмари отвори книгата на четвърта глава и набързо прегледа двадесетте й страници. Маркато се родил в Глазгоу през 1846, но скоро след това родителите му се преселили в Ню Йорк (подчертано) и починал на остров Корфу през 1922. Имаше описание на вълненията, предизвикани от него през 1896, когато заявил, че е извикал духа на Сатаната и тълпата го нападнала пред Брамфорд (а не във фоайето, както бе казал Хъч). Подобни неща се били случили и в Стокхолм през 1898 и в Париж през 1899. На едната страница беше сниман в цял ръст — мъж с хипнотичен поглед и черна брада, който за миг се стори познат на Розмари. А на гърба на страницата имаше още една снимка в по-непринудена обстановка — беше седнал в някакво парижко кафене със съпругата си Хесия и синът си Стивън (подчертано).

Затова ли Хъч беше държал толкова тя да получи книгата; за да прочете по-подробно за живота на Ейдриън Маркато? Но защо? Беше изрекъл предупрежденията си много по-отдавна и после бе признал, че опасенията му са неоправдани. Тя продължи да прелиства книгата по-нататък и към края се зачете в още подчертани фрази. „Не бива да се съмняваме, обаче“ , гласеше една от тях, „че независимо дали ние вярваме или не, те положително вярват в това“ . И след няколко страници пак срещна подчертан пасаж: „широкоразпространеното вярване, че младата кръв притежава голяма сила“ ; и по-нататък „заобиколени от свещи, които, естествено, също са черни“ .

Черните свещи, които Мини бе донесла в нощта, когато спря тока. Хъч бе силно впечатлен от цвета им и бе започнал да разпитва за Мини и Роман. Нима това искаше да й каже той с тази книга? Че те са магьосници? Мини с нейните билки и амулети с танис, Роман с неговия пронизващ поглед? Но те не бяха никакви магьосници, нали? Не бе възможно.

Тогава тя си спомни останалата част от посланието на Хъч, че заглавието на книгата е анаграма. „Всички те са магьосници“, Тя се опита мислено да разбърка буквите, да ги превърне в нещо смислено, което да й подскаже нещо. Не успя. Буквите бяха прекалено много. Огледа се за лист и молив, но се сети, че по-лесно ще се справи с комплекта за игра на анаграми.

Взе кутията от спалнята, седна отново на еркера, сложи дъската на коленете си и извади от кутията буквите, от които се състоеше заглавието на книгата. Бебето, което бе кротувало през цялата сутрин, сега се размърда. „Сигурно ще си голям специалист по играта на анаграми“, помисли тя с усмивка. Бебето пак ритна.