Айра Левин - Бебето на Розмари

Доктор Сейпърстайн може би я беше заблудил за продължителността на болката, но поне за това, че ще спре, не я бе излъгал, Бог да го благослови. Той просто каза: „Време беше“ и допря стетоскопа към корема на Розмари, чиято издутост вече личеше. Когато долови движенията на бебето, той изглеждаше толкова развълнуван, че Розмари се изненада от силата на реакцията при този човек, грижил се за стотици бременни жени. Вероятно това непрекъснато вълнение, помисли си Розмари, различава истински добрия гинеколог от обикновения професионалист.

Купи си дрехи от магазин за бременни — черна пола с туника, бежов костюм и червена рокля на бели точки. Две седмици след тяхното парти тя и Гай бяха поканени у Лу и Клодин Комфърт.

— Просто не мога да повярвам, че си се променила за толкова кратко време! — каза й Клодин, като я държеше за двете ръце. — Изглеждаш сто пъти по-добре, Розмари! Какви ти сто, хиляда пъти!

Съседката от техния етаж, мисис Голд, й каза, когато я срещна:

— Преди няколко седмици бяхме доста загрижени за вас. Изглеждахте толкова изпита и слабичка. А сега, все едно че сте съвсем друг човек, наистина. Снощи и съпругът ми, Артър, каза същото.

— Сега се чувствам много по-добре — отвърна Розмари. — Някои бременности започват зле и после нещата се оправят. При други е обратното. Радвам се, че за мен лошото вече мина.

Сега усещаше други по-слаби болки, за които преди не си беше дала сметка, заради другата, силната — болки в гръбначните мускули и в подутите си гърди. Но за тях се говореше в книгата, която доктор Сейпърстайн я бе накарал да изхвърли. Те бяха нещо типично за състоянието й, нещо повече, тя ги чувстваше като такива и вместо да й пречат, по-скоро усилваха чувството й, че всичко е наред. Все още й се повдигаше от солта, но защо пък трябваше непременно да яде солено?

След като два пъти смениха режисьора и три пъти промениха заглавието, решиха премиерата на пиесата, в която Гай участваше, да бъде в средата на февруари, във Филаделфия. Доктор Сейпърстайн не разреши на Розмари да замине за там предварително и затова тя замина в деня на представлението заедно с Мини и Роман и Джими и Тайгьр в раздрънкания пакард на Джими. На тръгване бяха настроени доста песимистично. Розмари, Джими и Тайгьр бяха гледали последната репетиция на пиесата преди трупата да замине от Ню Йорк и се съмняваха в шансовете й за успех. Надяваха се единствено Гай да бъде забелязан и похвален от един или няколко критици. Роман подхранваше тази надежда, като спомена няколко имена на големи актьори, привлекли вниманието в слаби пиеси.

С декори, костюми и осветление пиесата все пак беше скучна и многословна. Участниците и приятелите им се разделиха на малки групички в тревожно очакване. Майката на Гай, долетяла от Монреал специално за случая, непрекъснато повтаряше на тяхната група, че Гай бил изключителен и пиесата също била изключителна. Дребничка, руса и оживена, тя не преставаше да чурулика оптимистично на Розмари и Алън Стоун, на Джими и Тайгър, на Гай, Мини и Роман. Единствено Мини и Роман й отвръщаха с ведри усмивки. Другите притеснено чакаха. Според Розмари, Гай беше повече от изключителен, но такова беше мнението й и след „Лутер“ и „Никой не обича албатроса“, където критиците изобщо не го бяха забелязали.

След полунощ излязоха две рецензии, които остро критикуваха пиесата и обсипваха Гай с възторжени похвали. В едната имаше цели два параграфа, посветени на него. Друга рецензия, която се появи едва на сутринта беше озаглавена „Превъзходната игра спаси новата комедия“. Авторът описваше Гай като „почти неизвестен млад актьор с необикновени способности“, който „стопроцентово ще се изяви в по-значителни и добри постановки.“

На връщане към Ню Йорк всички бяха в далеч по-добро настроение, отколкото при заминаването.

Розмари беше доста заета, докато Гай беше вън от града. Най-после бе дошло време да поръча жълто-белите тапети за детската стая, детското креватче, скрина и ваничката. Трябваше да пише писма, отлагани от дълго време, и да разкаже на семейството си всички добри новини. Трябваше да купува бебешки дрешки и още дрехи за себе си. Трябваше да обмисли най-различни неща, да избере картичките, които щеше да изпрати при раждането на бебето, да реши дали да го кърми или да го храни изкуствено и най-вече името, името, името. Андрю, Дъглас или Дейвид. Аманда, Джени или Хоуп.

Освен това трябваше да прави упражнения, сутрин и вечер, защото искаше да роди без помощта на системи. Тя приемаше това много присърце и доктор Сейпърстайн беше напълно съгласен с нея. Щеше да я упои само ако в последния момент тя помолеше за това. Легнала на пода, тя вдигаше краката си във въздуха и ги държеше така докато преброи до десет. Упражняваше се в плитко и дълбоко дишане и си представяше прекрасния, изпълнен с напрежение момент, в който щеше да види как бебето излиза сантиметър по сантиметър от тялото й с нейна помощ.