Айра Левин - Бебето на Розмари

— Писна ми да слушам колко велик е доктор Сейпърстайн — каза тя и се разплака. — След като толкова ме боли още от ноември и единственото, което той прави е да ми повтаря, че болката щяла да спре!

— Няма да ходиш при друг лекар — каза Гай. — Ще трябва да плащаме на Сейпърстайн, а сега и на Хил. И дума да не става.

— Но аз не смятам да ходя при друг лекар — възрази Розмари. — Просто ще помоля доктор Хил да ме прегледа веднъж и да си каже мнението.

— Няма да ти разреша — сопна се Гай. — Не е… не е честно спрямо Сейпърстайн.

— Не било честно ли?… Ама ти чуваш ли се какво приказваш? А изобщо помислил ли си за мен?

— Искаш мнението на друг, така ли? Добре тогава. Кажи го на Сейпърстайн. Нека той да реши при кого да те изпрати. Появи поне толкова уважение към най-добрия специалист в тази област!

— Искам при доктор Хил! Ако не искаш да платиш, аз ще си… Внезапно тя млъкна и застана неподвижно, като парализирана. Само една сълза се стичаше бавно към брадичката й.

— Роз, какво ти е?

Болката бе престанала. Беше изчезнала. Като развален клаксон, който най-сетне е бил поправен. Като всяко нещо, което има край и изчезва и то завинаги; и което никога няма да се върне, слава Богу! Отиде си, край и о, колко добре можеше да се почувства тя, стига да успее да си поеме дъх!

— Роз, какво има? — каза Гай и разтревожено пристъпи към нея.

— Престана — каза тя. — Вече ме не боли.

— Не те боли? — недоверчиво попита той.

— Току-що — каза тя и се опита да му се усмихне. — Престана. Просто така. — Тя затвори очи и дълбоко си пое дъх, и пак, още по-дълбоко. Имаше чувството, че не е можела да диша така свободно от години. Или от преди Деня на благодарността.

Когато отвори очи Гай все така я гледаше с тревога в погледа.

— Какво си слагала в тази твоя напитка? — попита той.

Сърцето й спря за миг. Беше умъртвила бебето. С шери. С развалено яйце. Или с комбинацията от съставките. Бебето беше мъртво, болката беше престанала. Болката беше бебето и тя го беше убила с високомерието си към чуждите съвети.

— Едно яйце — започна тя. — Мляко. Сметана. Захар. — После примигна, избърса с ръка бузата си и го погледна. — И шери — завърши тя, като се стараеше последното да звучи безобидно.

— Колко шери — попита той.

Нещо помръдна в нея.

— Много ли?

И пак същото движение, където преди нищо не беше помръдвало. Съвсем лек, приятен натиск. Тя се изсмя нервно.

— За Бога, Розмари, кажи колко?

— Живо е — каза тя и пак се изкикоти. — Мърда. Всичко е наред. Не е мъртво. Движи се. — Тя погледна надолу към корема си, сложи ръце върху него и лекичко натисна. Сега вече мърдаха две неща, две ръчички, едното тук, другото там.

Тя протегна ръка към Гай без да го поглежда и нетърпеливо щракна с пръсти, търсейки ръката му. Той се приближи и протегна ръка. Тя я притисна отстрани на корема си и я задържа. Движението послушно се повтори.

— Усети ли? — попита тя и го погледна. — Ето пак; усещаш ли?

Все още блед, Гай отдръпна ръката си.

— Да — отвърна той. — Усетих.

— Няма от какво да се страхуваш — засмя се тя. — Няма да те ухапе.

— Чудесно е — каза той.

— Нали? — Тя пак обгърна с ръце корема си и го погледна. — Живо е. И рита. Там си е, вътре.

— Ще взема да поразчистя — каза Гай и взе един пепелник и две чаши.

— Е, добре, Дейвид или Арманда! — каза Розмари. — След като ни уведоми за присъствието си, бъди така любезен да се укротиш, да може мама да поразтреби. — Тя пак се разсмя. — Боже мой, толкова е енергичен! Това значи, че е момче нали? Ей, ти, успокой се! Има още цели пет месеци, така че пести си силите. Кажи му нещо, Гай. Ти си му баща. Кажи му да не бъде толкова нетърпелив.

Тя се смееше, смееше и плачеше, обгърнала корема си с две ръце.

Колкото зле се чувстваше преди, толкова добре й беше сега. Със спирането на болката дойде и сънят — спеше по десет чудесни дълги часа, без никакви сънища. А заедно със съня дойде и апетитът за месо, но добре сготвено, а не сурово, за яйца и зеленчуци, за сирене, плодове и мляко. Само за няколко дни лицето на Розмари загуби призрачните си изпити очертания. Само след няколко седмици тя вече изглеждаше както подхожда на бременна жена: в цветущо здраве, с добро самочувствие, по-хубава отвсякога.

Изпиваше питието на Мини, веднага щом тя й го донесеше. Изпиваше го до дъно, до последната студена капчица, като че по този начин прогонваше спомена за чувството за вина, което бе изпитала, когато помисли бебето за мъртво. Заедно с питието Мини започна да й носи по една паста с бял зърнест пълнеж, подобен на марципан. И пастата изяждаше веднага, колкото заради приятния й сладък вкус, толкова и заради решимостта си да бъде най-изпълнителната бъдеща майка на света.