Айра Левин - Бебето на Розмари

— Ами хвърляме го, естествено — рече Лора-Луис.

Тя каза:

— Чакай малко — и понечи да пусне в чашката лъжичката, с която си беше разбъркала кафето.

— Недей така — измърмори Лора-Луис, като рязко дръпна чашката и взе лъжицата с ръката, в която държеше помпата.

— Какво значение има? — попита я Розмари.

— Просто не обичам бъркотиите и това е — сопна се Лора-Луис.

Живо беше.

И беше в апартамента на Мини и Роман.

Там го държаха, хранеха го с нейното мляко и, моля ти се, Господи, се грижеха за него, защото, доколкото си спомняше от книгата на Хъч, първи август за тях беше голям празник. Наричаха го „Ламас“ или „Лемас“ и го отбелязваха със специални маниашки ритуали.

Или може би го държаха, докато Мини и Роман се завърнат от Европа. За да получат и те своя дял.

Но то все още беше живо.

Престана да взема хапчетата, които й даваха. Скриваше ги в гънката между палеца и дланта си, преструваше се че ги гълта и по-късно ги натикваше възможно най-навътре между дюшека и матрака.

Почувства се по-силна и по-бодра.

„Дръж се, Анди! Идвам!“

Беше си извлякла поука от случая с доктор Хил. Този път няма да разчита на никого, няма да очаква никой да й повярва и да я спаси. Нито полицията, нито Джоан или семейство Дънстан или Грейс Кардиф, нито дори Брайън. Гай беше прекалено добър актьор, доктор Сейпърстайн беше прекалено известен лекар. Под тяхно въздействие дори и той, Брайън, би си помислил, че тя страда от някаква лудост, вследствие загубата на бебето. Този път щеше да се оправи сама, ще отиде там и сама ще си го вземе, като се въоръжи с най-дългия и остър кухненски нож, за да предпази себе си и бебето от тези маниаци.

Освен това тя имаше едно предимство пред тях. Защото тя знаеше, а те не знаеха, че тя знае, че има таен път от единия до другия апартамент. Онази вечер веригата на вратата беше спусната. Беше абсолютно сигурна в това. И все пак те бяха нахлули тук. Значи трябваше да има и друг начин, освен пред входната врата.

И този път беше през килера за бельо, барикадиран от покойната мисис Гардиния, чиято смърт сигурно е била причинена от същата магия, парализирала и убила горкия Хъч. Килерът е бил построен там, за да раздели големия апартамент на два по-малки и ако мисис Гардиния е принадлежала към сборището — тя беше давала на Мини от билките си, нали Тери беше казала така? — Тогава какво по-естествено от това да се отвори задната част на килера по някакъв начин и да се минава от единия в другия апартамент, като от една страна се спестява пътя по коридора, а от друга семейство Брун и Дюбен и Де Вор не знаят за движението между апартаментите?

Не можеше да не е през килера за бельо.

В един отдавнашен сън я бяха пренесли през него. Но това не беше сън, а знак от небето, божествено послание, което да запази и да си спомни за него сега и то да й вдъхне сили в момент на изпитание.

„О Господи, прости ми, че се съмнявах! Прости ми, че се отвърнах от теб, милостиви Боже, и ми помогни, помогни ми сега, когато имам нужда от помощ! О, Исусе, помогни ми да спася невинната си рожба!“

Разбира се, хапчетата щяха да свършат работа. Тя пъхна ръка под дюшека и ги извади едно по едно. Бяха осем, съвсем еднакви малки бели таблетки с резки по средата, за да се разделят наполовина. Каквото и да беше лекарството, три хапчета от него я правеха отпусната и покорна. А осем наведнъж сигурно щяха здравата да приспят Лора-Луис или Хелън Уийс. Тя изчисти хапчетата от полепналите прашинки, уви ги в парче хартия, откъснато от списание и ги пъхна на дъното на кутията със салфетки на нощното шкафче.

Сега се преструваше на покорна и отпусната. Ядеше всичко, каквото й даваха, разглеждаше списания и изстискваше млякото си.

Беше ред на Лиа Фонтейн да дежури, когато всичко беше готово. Тя влезе в спалнята, след като Хекън Уийс бе излязла с млякото и каза:

— Здравей Розмари! Досега позволявах на другите момичета да се радват на приятните посещения при теб, но сега дойде моят ред. Тук си имаш нещо като частен кинотеатър! Тази вечер ще дават ли нещо хубаво?

Двете бяха сами в апартамента. Гай беше излязъл да се види с Алън, който трябвало да му обясни някои договори.

Гледаха някакъв филм с Фред Астер и Джинджър Роджърс и в една от паузите Лиа отиде до кухнята и се върна с две чаши кафе.

— Май нещо огладнях — каза й Розмари, след като Лиа остави чашите на нощното шкафче. — Нали мога да те помоля да ми направиш един сандвич със сирене?