Айра Левин - Бебето на Розмари

Завари Хъч застанал до библиотеката.

— Тази стая е прекрасна — похвали я той. — Много добре се справяш.

— Благодаря ти — рече Розмари. — Така беше, докато болките не ми попречиха. Ушите на Роман са заострени. Ей сега забелязах.

— Заострени уши и пронизващ поглед — каза Хъч. — А какъв е бил преди да се пенсионира?

— Ами май всякакъв. Освен това е обиколил целия свят. Бил е буквално навсякъде.

— Глупости. Никой не е бил навсякъде. А защо дойде… ако не е прекалено нахално да попитам?

— Да провери дали не ми трябва нещо от магазина. Домофонът не работи. Те са фантастични съседи. Сигурно биха идвали и да ми почистят, ако им разреша.

— А тя какво представлява?

Розмари му разказа.

— Гай стана много близък с тях. Предполагам, че са станали за него като родители.

— А ти как ги възприемаш?

— Не съм сигурна. Понякога съм им толкова благодарна, че ми иде да ги разцелувам, а понякога имам чувството, че се задушавам от превалените им грижи и любезности. И все пак не мога да се оплача. Помниш ли, когато спря токът?

— Как мога да забравя? Бях в един асансьор.

— Не може да бъде.

— Така беше. Прекарах пет часа в пълна тъмнина с пет жени и някой си Джон Бърчър. Всички те бяха твърдо убедени, че бомбата е паднала.

— Какъв ужас!

— Беше започнала да ми казваш нещо.

— Ами ние с Гай си бяхме тук и пет минути след като угасна токът, Мини вече беше на вратата с купчина свещи. — Тя посочи към полицата над камината. — Кажи ми как може човек да се оплаче от такива съседи?

— Очевидно, не може — съгласи се Хъч и се приближи към камината. — Тези ли са? — попита той и посочи към два оловни свещника, които се намираха между една декоративна купа с огладени камъчета и един месингов микроскоп. В тях имаше черни свещи, дълги около седем сантиметра, по които имаше застинали капчици восък.

— Само тези останаха — каза Розмари. — Тя беше донесла толкова много, че стигнаха за един месец. Защо, какво има?

— Всичките ли бяха черни? — попита той.

— Да, защо?

— Просто ми е любопитно. — И той обърна гръб на камината и се усмихна. — Ще ми направиш ли едно кафе? Искам да ми разкажеш повече за мисис Кастивът. Къде отглежда тези нейни билки? В сандъчетата по прозорците ли?

Десетина минути по-късно, както седяха над чашите с кафе на кухненската маса, чуха външната врата да се отключва и Гай влезе забързан.

— О, каква изненада — възкликна той и сграбчи ръката на Хъч, преди той да успее да стане. — Как си, Хъч? Радвам се да те видя! — С другата си ръка той погали Розмари по главата, наведе се и я целуна по бузата и по устните. — Как си днес, миличка? — Още беше с грима от снимката. Лицето му бе оранжево, а очите с подчертани с черно мигли, изглеждаха по-големи.

— Всъщност, изненадата си ти — каза Розмари. — Какво стана, защо толкова рано?

— Тъпите копелета спряха снимките, защото щели да поправят сценария. И утре сутрин пак започваме. Не ставайте, стойте си. Само ще си сваля палтото и се връщам — И той се отправи към дрешника.

— Искаш ли кафе? — попита го Розмари.

— С удоволствие!

Тя стана и му наля една чаша, после допълни тази на Хъч и своята. Хъч смучеше лулата си, вперил замислен поглед пред себе си.

Гай се върна и изсипа на масата десетина кутии цигари „Пал Мал“.

— Безплатни са. Искаш ли Хъч?

— Не, благодаря.

Гай отвори една от кутиите, избута цигарите навън и измъкна една. После намигна на Розмари, когато тя се върна на масата.

— Както чувам, май трябва да те поздравя — каза Хъч.

— Значи Розмари ти е казала? — каза Гай като палеше цигарата си. — Не е ли чудесно? Много сме щастливи. Естествено, аз умирам от страх, че ще се окажа кофти баща, но от Розмари ще излезе такава супер майка, че няма да има голямо значение.

— Кога трябва да се роди бебето? — запита Хъч.

Розмари му каза и после съобщи на Гай, че доктор Сейпърстайн бил акуширал при раждането на две от внучетата на Хъч.

— Запознах се със съседа ви, Роман Кастивът — каза Хъч.

— О, така ли? — изненада се Гай. — Как ти се стори, странна птица, а? Обаче ми разказа много интересни неща за Отис Скинър и Моджеска. Голям спец е по театъра.

— Забелязал ли си, че ушите му са заострени? — попита Розмари.

— Ами, шегуваш се — каза Гай.

— Не, сериозно, видях ги.

Изпиха кафето, като разговаряха за професионалните успехи на Гай и за пътешествието до Гърция и Турция, което Хъч смяташе да предприеме през пролетта.

— Жалко е, че напоследък не се виждаме така често — каза Гай, когато Хъч се извини и стана да си върви. — Но понеже аз съм много зает, а и виждам състоянието на Роз, всъщност не сме се виждали с никого.