Айра Левин - Бебето на Розмари

Тя дочу звънеца на семейство Кастивът. Може би беше Гай. Вероятно ги питаше дали не искат сладолед или сутрешен вестник. Колко мило от негова страна.

Болките й се усилиха.

На следващата сутрин Розмари се обади на Мини по домофона и я помоли да не носи напитката в единайсет часа. Каза й, че излиза и няма да се прибере преди два часа̀.

— Но това е чудесно, скъпа — каза Мини. — Няма защо да се притесняваш. Не е казано, че трябва да го пиеш в определен час. Важното е да го изпиеш по някое време. Излез си спокойно. Денят е чудесен, а и за теб е хубаво да глътнеш малко чист въздух. Звънни ми като се върнеш и тогава ще ти донеса питието.

Денят наистина беше хубав — времето беше ясно и слънчево, студено и освежаващо. Розмари вървеше бавно, с лека усмивка, като че ли не носеше болката в себе си. На всеки ъгъл имаше Дядо Коледовци от Армията на спасението с костюми, които не можеха да излъжат дори и децата. По Парк авеню всички витрини на магазините бяха с коледна украса.

Стигна до сградата на „Сийграм“ в единадесет без петнайсет и понеже беше подранила, а Хъч не се виждаше никъде, седна на ниската стена, ограждаща предния двор на сградата. Обърна се с лице към слънцето и затвори очи, заслушала в приятния шум на забързани стъпки, откъслечни разговори, в бръмченето на коли и камиони и рева на един хеликоптер. За пръв път усети със задоволство, че роклята стои малко опъната на корема й. Може би след обяда трябваше да мине през „Блумингдейл“ и да разгледа роклите за бременни. Радваше се, че Хъч я бе измъкнал от къщи. (Но за какво ли искаше да разговаря с нея?) Болката, макар и постоянна, не беше извинение човек да се затвори вкъщи за толкова дълго. От сега нататък щеше да се бори с нея с помощта на слънце, въздух и движение, а не да й се поддава всред унилата обстановка в Брамфорд, под добронамерените грижи на Мини, Гай и Роман. „Изчезвай!“, мислено се обърна тя към Болката. „Няма да те търпя повече!“, но Болката продължи да я мъчи, неподвластна на внушенията й.

В единадесет без пет тя застана до стъкления вход на сградата и се загледа в хората, които непрестанно влизаха и излизаха. Хъч сигурно щеше да излезе отвътре, защото е имал по-ранна среща с някого от сградата. Иначе защо бе избрал това място за срещата им? Тя оглеждаше, доколкото бе възможно лицата на излизащите. Видя го, но се оказа, че се е припознала. После видя един мъж, с когото бе излизала още преди да се запознае с Гай. Пак се беше припознала. Продължи да наблюдава входа, даже се повдигна на пръсти, но не се притесняваше, защото дори и да не го видеше, той щеше да я забележи.

Не дойде до единадесет и пет. И в и десет го нямаше. В единайсет и четвърт тя влезе във фоайето да прегледа списъка на живеещите в сградата. Надяваше се да открие някое име, което Хъч й бе споменавал и евентуално да позвъни и да попита за него. Списъкът се оказа прекалено дълъг. Тя го прегледа набързо и като не откри нищо познато, отново излезе навън.

Пак се върна при ниската стена и седна на предишното си място. Сега вече гледаше към входа на сградата и към хората, идещи по тротоара. Мъже и жени се срещаха с други мъже и жени, но нямаше нито следа от Хъч, който почти никога не закъсняваше за срещи.

В дванайсет без двайсет Розмари отново влезе в сградата и един човек я упъти към сутерена. В края на един дълъг бял коридор тя откри модерно обзаведено фоайе с черни столове, някакво абстрактно пано на стената и една-единствена телефонна будка от неръждаема стомана. В будката имаше една млада негърка, но тя скоро привърши разговора си и излезе с любезна усмивка. Розмари се пъхна вътре и набра домашния си телефон. След петия звън чу телефонния секретар. Нямаше съобщения за Розмари. Някой си Руди Хорн беше търсил Гай, но не и мистър Хътчинс. Имаше още една монета и реши да позвъни на Хъч с надеждата да научи нещо. Още при първото позвъняване се чу разтревожен женски глас, очевидно не на телефонен секретар.

— Да?

— Домът на Едуард Хътчинс ли е? — опита Розмари.

— Да. Кой го търси, моля? — Жената явно не беше нито млада, нито стара — може би около четиридесетте.

— Казвам се Розмари Удхаус — отвърна Розмари. — Имах среща с мистър Хътчинс в единайсет, а него още го няма. Имате ли представа дали ще дойде или не?

Настъпи тишина, която продължи твърде дълго.

— Ало? Чувате ли ме? — запита Розмари.

— Хъч ми е разказвал за вас, Розмари. Името ми е Грейс Кардиф. Аз съм приятелка на Хъч. Снощи се е разболял тежко, или по-точно рано тази сутрин.