Айра Левин - Бебето на Розмари

— Тежко болен? — запита Розмари със свито сърце.

— Да, сега е в кома. Лекарите още не са открили на какво се дължи това. Той е в болница „Св. Винсънт“.

— Но това е ужасно — възкликна Розмари. — Снощи, около десет и половина говорих с него по телефона и ми се стори съвсем здрав.

— Аз също говорих с него малко след вас — каза Грейс Кардиф. — И на мен ми се стори, че нищо му няма. Но тази сутрин тук е дошла чистачката му и го е намерила в безсъзнание на пода на спалнята.

— И никой ли не знае защо е станало?

— Не още. Но според мен е рано и съм сигурна, че скоро лекарите ще разберат причината. А щом я открият, ще могат и да го лекуват. Засега той изобщо не реагира.

— Колко ужасно — въздъхна Розмари. — А по-рано случвало ли му се е подобно нещо?

— Никога — отвърна Грейс Кардиф. — Сега трябва пак да отида в болницата и ако ми дадете телефонния си номер, ще ви се обадя щом настъпи някаква промяна.

— Много ви благодаря — рече Розмари. Даде номера на апартамента и попита дали не може да помогне с нещо.

— Мисля, че не — отвърна Грейс Кардиф. — Току-що се обадих на дъщерите му и изглежда това е всичко, което може да се направи, поне докато той дойде в съзнание. Ако има нещо друго, ще ви се обадя.

Розмари излезе от сградата на „Сийграм“, мина през предния двор и слезе надолу по стълбите. После се упъти на север към ъгъла на Петдесет и трета улица. Пресече Парк авеню и тръгна бавно към Медисън, замислена дали Хъч щеше да оживее, и ако не, дали тя (колко егоистично!) щеше някога да намери друг, на когото така без усилие и напълно да разчита. Замисли се и за Грейс Кардиф, чийто глас загатваше посребрени коси и приятна външност. Дали с Хъч не я свързваше спокойната любов на средната възраст? Розмари се надяваше да е така. Може би това докосване до смъртта — така трябваше да е, именно докосване, а не истинската смърт, не бе възможно — та може би това докосване до смъртта щеше да ги подтикне към женитбата и, в крайна сметка щеше да се окаже, че всяко зло е за добро. Дай Боже!

Тя пресече Медисън авеню и преди да стигне до Пето авеню усети, че се е спряла пред витрина с жива картина, представяща Рождеството. Фигурите на Дева Мария с Младенеца, на Йосиф и влъхвите, на овчарите и животните в яслите бяха изящно изработени от порцелан. Тя се усмихна на затрогващата сцена, която въпреки агностицизма й все още я вълнуваше със смисъла, вложен в нея. После видя в стъклото на витрината, като воал, закриващ Рождеството, собственото си отражение с хлътнали бузи и сенки около очите, което вчера бе разтревожило Хъч, а днес и тя се уплаши от него.

— Ей на това му викам аз съвпадение! — чу тя гласа на Мини и когато се обърна, я видя да бърза усмихната към нея с бяло палто от изкуствена кожа, червена шапка и очила. — Казах си: „Щом Розмари излезе, мога и аз да пообиколя магазините за последните коледни покупки“. И ето ни и двете тук! Все едно, че сме се наговорили да ходим на едни и същи места и да вършим едно и също! Но какво има, скъпа? Изглеждаш толкова тъжна и съсипана.

— Току-що научих лоша новина — отвърна Розмари. — Един мой приятел е тежко болен. Откарали са го в болница.

— О, не — възкликна Мини. — И кой е той?

— Казва се Едуард Хътчинс — отговори Розмари.

— Онзи, с когото Роман вчера се е запознал у вас? После цял час ми говори какъв приятен и интелигентен човек бил! Колко жалко! Какво му е?

Розмари й разказа всичко.

— Боже мой — каза Мини. — Дано не се окаже същото като при горката Лили Гардиния! И лекарите дори не знаят какво му е? Е, добре поне, че си признават. Обикновено, като не знаят нещо, почват да дрънкат разни неразбираеми латински думи. Ако парите, дето отиват за полетите на разни астронавти, ги харчеха за медицински изследвания тук долу, щяхме да си бъдем много по-добре. Така мисля аз. Добре ли си, Розмари?

— Болката е малко по-силна.

— О, горкичката! Знаеш ли какво си мисля? Да си отиваме у дома. Какво ще кажеш?

— Не, не. Нали трябваше да пазаруваш за Коледа?

— Голяма работа — рече Мини. — Има още цели две седмици. Запуши си ушите. — Тя вдигна ръка към устните си и наду пронизително една свирка, която висеше на златна верижка на врата й. Едно такси веднага свърна към тях. — Как ти се струва? Върши работа, а? — каза доволно Мини.

Скоро след това Розмари беше отново в апартамента си. Тя изпи студената кисела напитка от синьо-зелената чаша, а Мини я гледаше одобрително.

Преди ядеше месото недопечено, сега започна да го яде почти сурово — печеше го на скарата, само колкото да му отнеме студенината от хладилника и да хване лека коричка.