Айра Левин - Бебето на Розмари

— Надявам се, че скоро ще обядваме заедно — рече Хъч. Гай обеща и отиде да му донесе палтото.

— Не забравяй да провериш за корените от танис — напомни му Розмари.

— Няма да забравя — обеща Хъч. — А ти кажи на доктор Сейпърстайн да си провери кантара. Все пак, мисля, че си отслабнала с повече от два килограма.

— Не ставай глупав — каза Розмари. — Кантарите на лекарите не грешат.

— Не е моето, значи трябва да е твое — каза Гай, като помагаше на Хъч да си облече палтото.

— Точно така — рече Хъч и пъхна ръце в ръкавите.

— Избрахте ли името вече — обърна се той към Розмари, — или може би е прекалено рано?

— Андрю или Дъглас, ако е момче — отвърна тя.

— Мелинда или Сара, ако е момиче.

— Сара ли? — учуди се Гай. — А какво стана със Сюзън?

Той подаде шапката на Хъч, а Розмари му предложи бузата си за целувка.

— Надявам се болките ти скоро да престанат — пожела й Хъч.

— Сигурна съм — усмихна се тя. — Не се тревожи за мен.

— Това е съвсем нормално състояние — обясни Гай.

— Виждали ли сте някъде другата ми ръкавица? — запита Хъч, като ровеше в джобовете си. Той им показа ръкавицата, подплатена с кожа и продължи да търси в джобовете си.

Розмари огледа пода, а Гай се върна в дрешника и огледа пода и полиците.

— Не я виждам тук, Хъч — каза той.

— Колко досадно — измърмори Хъч. — Сигурно съм я забравил някъде в центъра. На връщане ще мина да проверя. Нали ще обядваме заедно, обещавате ли?

— Непременно — каза Гай, а Розмари добави — Другата седмица. Видяха го как завива по първото разклонение на коридора и затвориха вратата.

— Това се казва хубава изненада — каза Гай, — дълго ли стоя тук?

— Не много — отвърна тя. — Познай какво ми каза.

— Какво?

— Че изглеждам ужасно.

— Браво на него! Където и да отиде, от него лъха жизнерадост!

Розмари го изгледа въпросително и той продължи:

— Не можеш да отречеш, че се държи като професионален погребален агент, мила. Помниш ли как се опитваше да ни вгорчи живота, когато се пренасяхме тук?

— Той не е професионален погребален агент — обидено каза Розмари и започна да разчиства кухненската маса. Гай се облегна на рамката на вратата.

— Тогава сигурно е един от най-добре платените аматьори.

След няколко минути той се облече и излезе да купи вестник.

Същата вечер около десет и половина иззвъня телефонът. Розмари си беше легнала и четеше, а Гай гледаше телевизия в бъдещата детска стая. Той вдигна телефона и след малко го внесе в спалнята при Розмари.

— Хъч иска да говори с теб — каза той, остави телефона на леглото и клекна да го включи. — Казах му, че си почиваш, но той каза, че било спешно.

— Какво има Хъч?

— Здравей, Розмари — каза Хъч. — Кажи ми, скъпа, можеш ли изобщо да излезеш или си стояла в апартамента по цял ден?

— Всъщност, не съм излизала — отвърна Розмари и погледна Гай. — Но това не значи, че не мога. Защо?

Гай също я гледаше и слушаше намръщен.

— Има нещо, за което бих искал да поговорим — каза Хъч. — Може ли да се видим утре сутрин в единадесет пред сградата на „Сийграм“?

— Да, щом искаш — отвърна тя. — Но какво има? Не можеш ли да ми кажеш сега?

— Предпочитам да не го правя — отвърна той. — Не е чак толкова важно, така че недей да се притесняваш отсега. Можем да си направим една късна закуска или пък ранен обяд, ако искаш.

— Добра идея.

— Добре тогава. В единайсет пред сградата на „Сийграм“.

— Окей. Намери ли си ръкавицата?

— Не, нямаше я там — отвърна той. — И без това е време да си купя други. Лека нощ, Розмари. И приятни сънища.

— И на теб също. Лека нощ — и тя затвори.

— За какво се обажда толкова късно? — попита Гай.

— Иска да се срещнем утре сутрин. Има нещо, за което иска да поговорим.

— Не каза ли какво е то?

— Нито дума.

— Май съвсем се е побъркал покрай тия детски приключенски романи — каза Гай и усмихнато поклати глава. — Къде ще се срещнете?

— Пред сградата на „Сийграм“ в единадесет.

Гай изключи телефона и излезе с него от стаята, но почти веднага се върна.

— Уж ти си бременна, пък на мен ми се прияждат разни неща — каза той, включи отново телефона и го остави на нощното шкафче. — Излизам да си купя един сладолед. Ти искаш ли?

— Да.

— Ванилов?

— Чудесно.

— Ще гледам да се върна бързо.

Той излезе, а Розмари се облегна на възглавницата, вперила поглед пред себе си, а книгата лежеше забравена в скута й. За какво ли искаше да говори с нея Хъч? Каза, че не било чак толкова важно. И все пак не би могло да бъде и маловажно. Щеше ли иначе да й определи среща? Може би нещо, отнасящо се до Джоан? Или пък за някое от другите момичета, които бяха живели заедно с нея?