Айра Левин - Бебето на Розмари

Двамата мъже се поздравиха и си стиснаха ръцете. Хъч каза:

— Една от дъщерите ми на два пъти се възползва от услугите на доктор Сейпърстайн.

— Той е чудесен човек — рече Роман. — Запознахме се с него едва миналата пролет, но сега е един от най-близките ни приятели.

— Защо не седнете? — обади се Розмари. Двамата мъже седнаха, а Розмари се настани до Хъч.

— Значи Розмари ви е казала добрата новина, така ли? — запита Роман.

— Да, каза ми — отвърна Хъч.

— Трябва да се погрижим тя повече да си почива — каза Роман — и да няма причини за тревоги и притеснения.

— Това би било чудесно — каза Розмари.

— Аз малко се уплаших от вида й — каза Хъч, като погледна Розмари и извади лулата си и една раирана кесия за тютюн.

— Нима? — изненада се Роман.

— Но сега, след като разбрах, че доктор Сейпърстайн се грижи за нея, съм много по-спокоен.

— Тя е свалила само два-три килограма, нали Розмари? — запита Роман.

— Така е — обади се Розмари.

— Това е съвсем нормално през първите месеци на бременността — продължи Роман. — След време ще започне да наддава… даже може би повече, отколкото трябва.

— Така си мисля и аз — каза Хъч, като тъпчеше лулата си.

— Мисис Кастивът ми приготвя една напитка, богата на витамини — обясни Розмари. — Пия я всеки ден, а се прави от сурово яйце, мляко и пресни билки, които мисис Кастивът отглежда.

— Всичко това, разбира се, е според препоръките на доктор Сейпърстайн — допълни Роман. Изглежда той няма доверие на витамините, които се продават по аптеките.

— Нима? — учуди се Хъч, като прибра кесията в джоба си. — Трудно ми е да си представя нещо, на което да имам по-голямо доверие. Мисля, че при производството им се взимат всички възможни предпазни мерки. — Той запали две клечки едновременно и разпали лулата си, изпускайки кълбета бял ароматен дим. Розмари му подаде пепелник.

— Така е — съгласи се Роман, — но готовите хапчета могат да стоят с месеци по складовете или по аптеките и така да загубят част от качествата си.

— Не съм мислил за това — каза Хъч. — Навярно е така.

— Харесва ми това, че поемам само пресни и естествени неща. Почти съм сигурна, че преди стотици години бъдещите майки са дъвкали корени от танис, още преди някой да е чувал за витамини.

— Корени от танис, ли? — попита Хъч.

— Това е една от билките в питието — обясни Розмари. — А билка ли е всъщност? — обърна се тя към Роман. — Може ли коренът да бъде билка?

Роман, обаче гледаше Хъч и хич не я чу.

— Танис, ли? — чудеше се Хъч. — Никога не съм го чувал. Сигурна ли си, че го произнасяш правилно? Да не са корени от ирис или от анасон?

— Не, танис е — потвърди Роман.

— Ето — рече Розмари, като измъкна амулета от деколтето си. — При това, говори се, че носи щастие. Само не бързай. Миризмата е особена. Трябва първо да свикнеш с нея. — Тя се наведе, за да приближи амулета към Хъч. Той го подуши, направи гримаса и се отдръпна.

— Бога ми, така е — каза той. После хвана топчето с два пръста и го заразглежда отдалеч с присвити очи. — Ама то изобщо не прилича на корен. По-скоро има вид на плесен или някакви гъбички. — Той се обърна към Роман. — Не се ли нарича и по някакъв друг начин?

— Поне аз не знам друго име — отвърна Роман.

— Ще го проверя от енциклопедията и ще прочета всичко за него — каза Хъч. — Значи танис. Каква хубава обковка, или амулет, или каквото е там. От къде го взе?

— Семейство Кастивът ми го подариха — каза Розмари, усмихна се на Роман и пъхна амулета в деколтето си.

— Вие и съпругата ви май се грижите по-добре за Розмари от собствените й родители — каза Хъч на Роман.

— Ние сме много привързани към нея, а също и към Гай — каза Роман и се изправи. — А сега, моля да ме извините, ще трябва да тръгвам, защото жена ми ме чака.

— Разбира се — каза Хъч и също стана. — Радвам се, че се запознахме.

— Пак ще се видим, сигурен съм — каза Роман.

— Няма нужда да ме изпращаш, Розмари.

— О, няма нищо — каза тя и го съпроводи до външната врата. Сега забеляза, че и дясното му ухо е със заострен връх и че по врата му има множество малки бръчици, които й напомняха на ято птици, полетели в далечината. — Благодаря ви, че се отбихте — каза тя.

— Няма защо — рече Роман. — Харесва ми приятелят ви, мистър Хътчинс. Струва ми се изключително интелигентен човек.

— Така е — каза Розмари и отвори вратата.

— Радвам се, че се запознах с него — каза Роман с усмивка, махна й с ръка и тръгна по коридора.

— Довиждане — каза Розмари и помаха в отговор.