Айра Левин - Бебето на Розмари

Той се обади на другия ден следобед в три и половина.

— Мисис Удхаус?

— Вие ли сте, доктор Хил?

— Да. Моите поздравления.

— Сигурно ли е?

— Съвсем.

Тя се отпусна на ръба на леглото и се усмихна на себе си. „Сигурно, сигурно, сигурно, сигурно“.

— Чувате ли ме?

— И какво трябва да правя сега? — попита тя.

— Не много. Ще дойдете пак да ви прегледам другия месец. Купете си „Наталин“ на хапчета и започнете да го вземате. По едно на ден. И трябва да попълните някои формуляри, които ще ви изпратя по пощата. Те са за болницата. По-добре е да направите резервация възможно най-скоро.

— А кога е терминът?

— Ако последният ви цикъл е бил на двайсет и първи септември, — каза той — излиза, че бебето ще се роди на двайсет и осми юни.

— Господи, след толкова много време.

— Да, няма да е скоро. А, и още нещо, мисис Удхаус. От лабораторията поискаха още една кръвна проба. Ще можете ли да се отбиете там утре или в понеделник, за да ви вземат кръв?

— Да, разбира се — каза Розмари. — Но защо?

— Просто сестрата не е взела колкото трябва.

— Но съм бременна, нали?

— Да, това са го установили със сигурност — увери я доктор Хил. — Но аз обикновено ги карам да правят и други изследвания — кръвна захар и прочие. Сестрата не е знаела и е взела кръв само колкото да се установи бременността. Няма защо да се притеснявате. Вие сте бременна. Давам ви честната си дума.

— Добре — каза тя. — Ще отида пак утре сутрин.

— Помните ли адреса?

— Да, пазя картичката, която ми дадохте.

— Ще ви изпратя формулярите по пощата и ще дойдете отново на преглед при мен… да кажем през последната седмица на ноември.

Уговориха се прегледът да бъде на двайсет и девети ноември в един часа и Розмари затвори телефона с чувството, че нещо не е наред. Сестрата в лабораторията имаше вид на човек, който много добре знае какво върши и затова безцеремонността, с която доктор Хил говореше за нея не звучеше никак убедително. Дали пък не се опасяваха, че са сбъркали нещо? Може би по невнимание са смесили кръвта в стъклениците или пък са им залепили погрешно етикетите? Дали пък не съществуваше възможност изобщо да не е бременна? Но тогава доктор Хил щеше да й обясни как стоят нещата и нямаше да бъде толкова категоричен.

Опита се да пропъди тези мисли. Естествено, че беше бременна. Не можеше да бъде другояче, след като цикълът й толкова закъсняваше. Тя отиде в кухнята, където имаше стенен календар и в квадратчето на следващия ден написа „Лабораторията“, а в квадратчето на двайсет и девети ноември — „Доктор Хил — 1.00“.

Когато Гай се прибра, тя отиде при него и без да каже нито дума пъхна в ръката му четвърт долар.

— За какво ми го даваш? — попита той, но после веднага се сети. — О, това е чудесно, мила! — възкликна той. — Просто чудесно! — После я притегли към себе си и я разцелува.

— Нали? — каза тя с грейнал поглед.

— Прекрасно! Толкова съм щастлив.

— Татенце.

— Мамичка.

После тя изведнъж стана сериозна и го погледна в очите.

— Слушай, Гай. Нека за нас това бъде едно ново начало, какво ще кажеш? Да бъдем откровени и по-често да разговаряме. Защото преди не си казвахме всичко. Ти беше толкова погълнат от пиесата и телевизионния сериал, от шансовете, които се откриват пред тебе… Не казвам, че не трябва да е така. Не би било естествено, ако не беше такъв. Но аз заради това заминах в онази къща, Гай. За да си дам сметка какво не върви между нас. И точно това беше причината и все още е: липсата на откровеност. Също и от моя страна. И двамата сме виновни за това.

— Вярно е — каза той, като я държеше за раменете и в погледа му се четеше искреност. — Права си. И аз го почувствах. Може би не чак толкова силно като теб. Но аз съм такъв ужасен егоист, Роз. Оттам идват всички проблеми. Предполагам, че затова съм избрал тази идиотска шантава професия. Но ти знаеш, че те обичам, нали? Така е, Роз. Ще се опитвам да ти го казвам по-често, отсега нататък, кълна се. Ще бъда максимално откровен…

— Вината е толкова твоя, колкото и…

— Глупости, само аз съм крив. Аз и моят егоизъм. Нали ще се опиташ да ме изтърпиш, Роз. Ще се опитам да се поправя.

— О, Гай — простена тя, обзета от угризения, любов и готовност всичко да му прости. Той я целуна и тя горещо отвърна на ласките му.

— Бива ли така да се държат двама родители? — пошегува се той.

Тя се засмя през сълзи.

— Знаеш ли, мила, какво ми се иска да направя сега? — каза той.

— Какво?

— Да кажа на Мини и Роман. Зная, зная какво ще кажеш — че трябва да го пазим в пълна тайна. Но аз споделих с тях желанието ни за дете и те бяха толкова доволни. Знаеш как е с такива стари хора… — Той безпомощно разпери ръце. — Ако го крием от тях прекалено дълго, може и никога да не разберат.