Айра Левин - Бебето на Розмари

— За какво?

Тя го погледна. Изглежда той наистина не разбираше.

— За начина, по който разговаряме — каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти изобщо не ме поглеждаш.

— Не разбирам за какво говориш. Гледам те както винаги.

— Не е вярно.

— Как да не е вярно. Какво има, мила? Какво ти е?

— Нищо. Не ми обръщай внимание.

— Не, не ми отговаряй така. Какво има? Какво те притеснява?

— Нищо.

— О, недей така, мила. Зная, че съм доста зает с ролята, с патериците и всичко останало. Това ли те мъчи? Хайде, Роз, знаеш, че това е много важно, нали? Това, че не те следя с обезумял от страст поглед не значи, че не те обичам. Знаеш, че понякога трябва да се занимавам и с делови въпроси.

Говореше някак стеснително, но изглеждаше искрен и мил, като в ролята на каубоя от „Автобусната спирка“.

— Няма нищо — успокои го Розмари. — Съжалявам, че се държах така ужасно.

— Ти — ужасна? Не можеш да бъдеш, дори и да искаш.

И той се наведе през масата и я целуна.

Хъч притежаваше малка дървена къща близо до Брустър, където прекарваше понякога уикендите. Розмари му се обади и го попита дали може да отиде там за три-четири дни, а ако е възможно и за цяла седмица.

— Гай навлиза в новата си роля — обясни тя. — И си мисля, че може би е по-добре да не му преча.

— Къщата е твоя — лаконично каза Хъч и Розмари отиде до апартамента му на ъгъла на Лексингтън авеню и Двадесет и четвърта улица да вземе ключа.

Преди това се отби в магазина за полуготова храна, където се познаваше с продавачките от времето, когато тя самата живееше в този квартал и после се качи в малкия тъмен апартамент на Хъч, в който той поддържаше идеален ред. На стената висеше снимка с посвещение от Уинстън Чърчил. Друга забележителна мебел беше малко диванче, принадлежало някога на мадам Помпадур. Тя завари Хъч бос, седнал между две маси за бридж, върху всяка от които имаше по една пишеща машина и купчина хартия. Обикновено той пишеше по две книги едновременно, като се заемаше с втората, когато първата му се опъваше и се връщаше на първата, когато имаше проблеми е втората.

— Наистина го очаквам с нетърпение — каза Розмари, седнала на диванчето на мадам Помпадур. — Изведнъж си дадох сметка, че през целия си живот никога не съм била сама. Искам да кажа, за повече от няколко часа. Мисълта за три-четири дни ми се струва божествена.

— Възможност да седнеш на спокойствие и да разбереш коя си, откъде идваш и накъде си се запътила.

— Точно така.

— Добре. А сега зарежи тая пресилена усмивка — каза Хъч. — Да не те е ударил с лампа по главата?

— С нищо не ме е удрял — каза Розмари. — Ролята наистина е много трудна. Играе един сакат младеж, който дава вид, че се е примирил с инвалидността си. Трябва да свиква с патерици и скоби на краката и, естествено, е напълно погълнат от работата си и… и, ами разсеян.

— Разбирам — каза Хъч. — Ще сменим темата. Онзи ден във вестник „Нюз“ четох чудесна обзорна статия за всички произшествия, които бяхме пропуснали поради стачката. Защо не си ми казала, че във вашия Дом на Щастието е станало поредното самоубийство?

— О, не ти ли казах? — попита Розмари.

— Не — отвърна Хъч.

— Всъщност ние я познавахме. Онова момиче, за което ти говорих, че е била наркоманка и за лечението й са помогнали семейство Кастивът, които живеят на нашия етаж. Сигурна съм, че ти разказах за тези неща.

— Момичето, което слизаше с теб в сутерена.

— Точно така.

— Изглежда не са успели особено в помощта си. Тя у тях ли живееше?

— Да — отвърна Розмари. — Всъщност, откакто това се случи, станахме доста близки с тях. Гай им ходи на гости от време на време да слуша разни стари истории за театъра. Бащата на мистър Кастивът бил режисьор някъде в началото на века.

— Струва ми се странно, че Гай проявява подобен интерес — каза Хъч. — Доколкото разбрах, те са доста възрастни.

— Той е на седемдесет и девет, а тя е около седемдесетгодишна.

— И фамилията им е необичайна — каза Хъч. — Как точно се пише?

Розмари му каза.

— Никога не съм срещал подобна фамилия — каза той. — Изглежда не са тукашни.

— Напротив — рече Розмари. — Той е роден в Ню Йорк, а тя — в някакво градче в Оклахома, което, колкото и невероятно да ти звучи, се казва Бушихед.

— Боже мой! — възкликна Хъч. — Това име непременно ще го използвам в книгата. Даже знам къде точно ще го сложа. Кажи как смяташ да стигнеш до къщата? Нали знаеш, че не може без кола?

— Ще взема под наем.

— Защо? Вземи моята.