Айра Левин - Бебето на Розмари

— Колко приятно — промърмори тя.

— Трябва да заспиш — каза той и продължи да милва челото й. — Щом се наспиш, ще се оправиш.

— Нали днес е нощта за бебето?

— Нищо. Може и утре. Има време.

— Ще изпусна литургията.

— Спи. Имаш нужда от това. Хайде…

— Само ще подремна — каза тя и се озова на яхтата на президента Кенеди, седнала с чаша в ръка. Беше слънчево и подухваше лек вятър, идеален ден за морска разходка. Президентът даваше кратки команди на помощник-капитана, който беше негър.

Гай сваляше горнището на пижамата й.

— Защо го сваляш — попита го тя.

— Да се почувстваш по-добре — отвърна той.

— Но на мен ми е добре.

— Спи, Роз.

Той разкопча страничните копчета и бавно издърпа долнището на пижамата й. Мислеше си, че тя спи и не усеща нищо. Сега вече беше гола, само по червени бикини, но и другите жени на яхтата — Джаки Кенеди, Пат Лоуфърд и Сара Чърчил — също бяха по бикини и всичко беше наред, слава богу. Президентът беше облечен в униформа на морски офицер. Беше се възстановил напълно след атентата и изглеждаше по-добре от всякога. Хъч беше застанал на пристанището, а ръцете му бяха пълни с разни метеорологични прибори.

— Хъч няма ли да дойде с нас? — попита Розмари президента.

— Разрешено е само за католици — отвърна той с усмивка. — Не ми е приятно, че робуваме на такива предразсъдъци, но, за нещастие, сме принудени.

— Ами Сара Чърчил? — Розмари се обърна, но Сара Чърчил беше изчезнала, а вместо нея там беше цялото й семейство: мама, татко и всички останали с мъжете, жените и децата си. Маргарет беше бременна, а също и Джийн, и Доди, и Ърнестин.

Сега Гай сваляше венчалната й халка. Тя се почуди защо го прави, но беше твърде уморена да пита.

— Спи ми се — промърмори тя и отново се унесе.

Сега за първи път Сикстинската Капела бе отворена за посетители и тя разглеждаше купола й, седнала в един нов асансьор, който се движеше хоризонтално из капелата и даваше възможност да видиш стенописите точно както ги е виждал Микеланджело, докато ги е рисувал. Колко са прекрасни! Тя виждаше Бог как протяга ръка към Адам и го дарява с божествената искра на живота; и долната част на една етажерка, покрита с кариран памучен плат, докато я пренасяха през някакъв шкаф за бельо.

— По-полека — каза Гай, а някакъв друг мъж добави — Вдигнали сте я прекалено високо.

— Тайфун! — крещеше Хъч от пристанището, застанал до купчината метеорологични прибори. — Тайфун! Отнел е живота на петдесет и пет души в Лондон и сега идва насам!

Розмари знаеше, че е прав. Тя трябваше да предупреди президента. Корабът отиваше към сигурна гибел.

Но президентът беше изчезнал. Всички бяха изчезнали. Палубата се простираше пред нея гола и безлюдна. Само далеч, някъде в самия й край негърът помощник-капитан, хванал кормилото, неумолимо поддържаше курса.

Розмари отиде при него и веднага разбра, че той мразеше всички бели хора, че мразеше и нея.

— По-добре слезте долу, мис — каза той любезно, но я гледаше с омраза. Даже не поиска да чуе предупреждението й.

Долу имаше огромна бална зала. В единия й край Розмари видя църквата, обвита в пламъци, а в другия стоеше мъж с черна брада, който я изпепеляваше с поглед. В центъра на залата имаше легло. Тя се приближи към него и легна и внезапно я заобиколи група от десетина голи мъже и жени. Гай също беше там. Бяха стари. Жените бяха с грозни тела и увиснали гърди. Розмари позна Мини и Лора-Луис, а също и Роман с черна двувърха шапка и черна копринена мантия. Той рисуваше фигури по тялото й с някакъв тънък черен жезъл, като от време на време топваше върха му в чаша с червена течност, която му подаваше един силно загорял мъж с бели мустаци. Върхът на жезъла се движеше напред-назад по корема й и после надолу по вътрешната част на бедрата й, като й причиняваше лек гъдел. Голите хора пееха — монотонно и немелодично, на някакъв непознат език, под съпровода на флейта или кларинет.

— Тя е будна, виж как гледа! — прошепна Гай на Мини. Беше напрегнат и с широко отворени очи.

— Нищо не вижда — успокои го Мини. — Щом е изяла мишката, не може нито да вижда, нито да чува. Като мъртва е. Пей сега.

В залата влезе Джаки Кенеди, облечена в прекрасна сатенена рокля с цвят слонова кост, украсена с перли.

— Толкова ми е мъчно, че не се чувствате добре — каза тя, като се приближи към леглото на Розмари. Розмари й разказа за ухапването от мишка, като се опита да го омаловажи, за да не се тревожи Джаки.

— По-добре да ви завържем краката — каза Джаки. — В случай, че се появят гърчове.