Айра Левин - Бебето на Розмари

— Естествено, че искам. Даже проверих кога е най-подходящо да започнем. Следващият понеделник и вторник. Нарисувайте червени кръгчета на календара, моля.

— Ама ти съвсем сериозно ли искаш, Гай — пак попита тя, а очите й се наливаха със сълзи.

— Не, майтап си правя — сопна се той. — Естествено, че искам. Виж, Розмари, за Бога, недей да плачеш, нали няма? Моля ти се. Ужасно ще се разстроя, ако плачеш, затова моля те, спри. Нали?

— Добре — промълви тя. — Няма да плача.

— Май наистина съм попрекалил с розите, нали? — огледа се той наоколо. — Има още един букет в спалнята.

Отиде чак до Бродуей да купи филе от риба-меч за вечеря и прекоси града до Лексингтън авеню за разните видове сирене. Не защото не можеше да намери филе и сирене в кварталните магазини, а просто защото в тази свежа яркосиня утрин й се щеше да обиколи целия град, забързана, с развяно от вятъра палто, да привлича с чара си погледите на мъжете и да изненадва намусените продавачи с изискванията си на опитна домакиня. Беше понеделник, четвърти октомври, денят на посещението на папа Павел в града и събитието правеше хората по-открити и по-общителни от обикновено. „Колко е хубаво“ мислеше си Розмари, „че целият град е щастлив в ден като днешния, когато аз също съм щастлива.“

Следобед гледа по телевизията репортажи от различните места, посетени от папата, като промени положението на телевизора в бъдещата детска стая така, че да го вижда от кухнята, докато приготвя рибата, варените зеленчуци и прясната салата, речта му в сградата на ООН я развълнува и тя бе сигурна, че няма причина това да не повлияе благоприятно на положението във Виетнам. „Никога вече война“ бе казал той. Нямаше ли тези думи да накарат и най-твърдоглавия политик да се замисли?

В четири и половина, докато подреждаше масата за вечеря пред камината, иззвъня телефонът.

— Розмари? Как се чувстваш?

— Прекрасно — отвърна тя. — А ти как си? — Обаждаше се Маргарет, по-голяма от двете й сестри.

— Добре — отвърна Маргарет.

— Откъде се обаждаш?

— От Омаха.

Двете никога не се бяха разбирали. Едно време Маргарет беше намусено и обидчиво момиче и майка им все я караше да се грижи за по-малките си братя и сестри. Това обаждане беше необичайно; необичайно и обезпокоително.

— Добре ли са всички в къщи? — попита Розмари. „Може би някой е умрял“ мина й през ума. „Кой? Мама? Татко? Брайън?“

— Да, всички са здрави.

— Така ли?

— Да. А ти?

— Да, нали ти казах!

— Розмари, цял ден ме мъчи някакво странно чувство. Че нещо ти се е случило. Нещо като злополука, знам ли? Че си ранена, може би, че си в болница.

— Не, не съм — засмя се Розмари. — Чувствам се чудесно. Наистина.

— Беше толкова силно предчувствие — продължи Маргарет. — Бях абсолютно сигурна, че нещо е станало. Накрая Юджийн ми каза: „Защо не вземеш да й се обадиш и да се успокоиш?“

— Той добре ли е?

— Да.

— А децата?

— О, обичайните драскотини и ожулвания, знаеш как е. Но и те са добре. Скоро очакваме още едно.

— О, не знаех. Това е чудесно. Кога трябва да се роди? „И ние скоро ще чакаме бебе“ — каза си тя наум.

— В края на март. Как е съпругът ти, Розмари?

— Много добре. Получи важна роля в една нова пиеса и всеки момент ще започнат репетициите.

— А успя ли да видиш папата? — попита Маргарет. — Сигурно при вас, в Ню Йорк е пълно с хора.

— Така е — отвърна Розмари. — Гледах го по телевизията. Сигурно го предават и в Омаха, ти не гледа ли?

— Не на живо? Ти не си излязла да го видиш на живо?

— Не.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— За Бога, Розмари — възмутено каза Маргарет.

— Знаеш ли, че мама и татко бяха готови да вземат самолета, само и само да го видят, но не можаха, защото тук се готви стачка и татко трябваше да остане да подкрепи предложението. И все пак много от познатите ни отидоха — семейство Донован, Дот и Сали Уолингфорд. А ти си там, живееш там и даже не си излязла да го видиш!

— За мен религията вече не е това, което беше у дома — отвърна Розмари.

— Ами, — заекна Маргарет, — предполагам, че е неизбежно… Розмари мислено довърши мисълта й „щом си се омъжила за протестант.“

— Много мило, че се обади, Маргарет — каза тя.

— Няма защо да се тревожиш. Чувствам се по-здрава и по-щастлива от всякога.

— Такова силно предчувствие — продължи загрижено Маргарет. — Още от мига, в който се събудих. Не мога да се отърва от навика да се грижа за вас, глезльовци такива…