Айра Левин - Бебето на Розмари

Същата нощ Розмари се събуди и видя Гай да седи до нея в леглото и да пуши в тъмното. Запита го какво има.

— Нищо — отвърна той — Просто безсъние, това е всичко.

„Историите на Роман за звездите от едно време“ помисли си Розмари „са му развалили настроението, защото го карат да мисли, че собствената му кариера напредва по-бавно от тези на Хенри Ървинг и Форбс-еди кой си. Тази вечер отиде пак там да слуша сигурно от мазохизъм.“ Тя го докосна по рамото и му каза да не се тревожи.

— За какво?

— За нищо.

— Добре — отвърна той. — Няма.

— Ти си най-великият — каза тя. — Нали знаеш, че си? И всичко ще бъде наред. Ще ти се наложи да учиш карате, за да се отървеш от фотографите.

Той се засмя и цигарата освети лицето му.

— Ще се случи всеки момент — каза тя. — Ще ти предложат нещо голямо. Нещо достойно за теб.

— Зная — каза той. — Хайде да спиш, миличка.

— Окей. Внимавай с цигарата.

— Ще внимавам.

— Събуди ме, ако не можеш да заспиш.

— Разбира се.

— Обичам те.

— И аз те обичам, Роз.

След един-два дена Гай донесе два билета за съботното представление на пиесата „Вълшебства“, които бил получил, както сам обясни, от Доминик, преподавателя му по сценична реч. Гай беше гледал пиесата преди години, още на премиерата. Розмари отдавна искаше да я види.

— Иди с Хъч — каза й Гай. — Така ще мога да поработя върху онази сцена от „Почакай до мръкнало“.

Хъч обаче също я беше гледал и затова Розмари отиде с Джоан Джелико, която сподели с нея, по време на вечерята им в ресторант „Бижу“, че тя и Дик решили да се разделят, тъй като между тях вече нямало нищо общо, освен адреса им. Розмари се натъжи от чутото. Напоследък Гай беше резервиран и прекалено зает. Занимаваше го нещо, което нито можеше да сподели, нито да забрави. Дали пък отчуждението между Джоан и Дик не бе започнало по подобен начин? Започна да се дразни от държането на Джоан, която беше прекалено силно гримирана и аплодираше прекалено шумно за такъв малък театър. Нищо чудно, че вече нищо не я свързваше с Дик. Тя беше шумна и груба, а той — сдържан и чувствителен. Според Розмари бракът им беше грешка.

Когато Розмари се прибра, Гай тъкмо излизаше изпод душа. Изглеждаше в добро състояние, а отсъстващият поглед бе изчезнал. Не го беше виждала такъв цяла седмица. И нейното настроение се подобри. Каза му, че представлението е било дори по-добро от очакванията й и му съобщи лошата новина за раздялата на Джоан и Дик. Всъщност те наистина бяха много различни, нали? Какво стана със сцената от „Почакай до мръкнало“? Чудесно. Не можеше да му се опре.

— По дяволите тези корени от танис! — възкликна Розмари. Цялата спалня миришеше на тях. Острата горчива миризма бе проникнала дори и в банята. Тя взе от кухнята парче алуминиево фолио и здраво уви амулета с три слоя, като подгъна краищата, за да не се чувства миризмата.

— Сигурно ще изветрее след няколко дни — успокои я Гай.

— Дано — каза Розмари, като пръскаше дезодорант във въздуха. — Иначе ще го изхвърля и ще кажа на Мини, че съм го изгубила.

Тази нощ се любиха. Гай бе необичайно буен и страстен. А по-късно през стената Розмари чу, че у Мини пак имаше гости. Пак същите монотонни немелодични гласове, които бе чула предишния път и приличаха на църковно песнопение, под съпровода на същата флейта или кларинет.

Гай запази повишеното си настроение през целия неделен ден. Направи етажерки и шкафчета за обувки в килера до спалнята и покани група актьори, които бяха участвали в „Лутер“ на освещаване на новия апартамент. В понеделник боядиса етажерките и шкафчетата и лакира една скамейка, която Розмари бе открила в един оказионен магазин. За целта Гай отложи уговорения си час при Доминик и цял ден очакваше да звънне телефонът, като вдигаше слушалката веднага след първия звън. В три часа следобед телефонът отново иззвъня и Розмари, която опитваше да подреди столовете във всекидневната по нов начин, го чу да възкликва:

— О, Господи, не. Горкият човек.

Тя се приближи към вратата на спалнята.

— Как е възможно? — продължи Гай.

Беше седнал на леглото със слушалка в едната ръка и кутия с разредител в другата. Не забелязваше присъствието й.

— И нямат никаква представа на какво се дължи това? — попита той — Боже мой, това е ужасно, просто ужасно. — После се заслуша и се изправи. — Да, свободен съм — каза той. А след малко — Да, съгласен съм. Съжалявам, че я получавам при такива нещастни обстоятелства, но… — Той пак се заслуша. — По този въпрос ще трябва да поговорите с Алън — каза той, (Алън Стоун беше агентът му) — но съм сигурен, че няма да има никакъв проблем, мистър Уайс, поне що се отнася до нас.