Айра Левин - Бебето на Розмари

Беше я получил. Голямата роля. Розмари затаи дъх в очакване.

— Благодаря ви, мистър Уайс, — каза Гай. — Нали ще ме държите в течение, ако има нещо ново? Да, много ви благодаря.

Той окачи слушалката и затвори очи. Стоеше неподвижно с ръка върху телефона. Беше блед и приличаше на кукла, на восъчна фигура от Поп Арта с истински дрехи, с истински телефон и истинска кутия с разредител в ръце.

— Гай? — обади се Розмари.

Той отвори очи и я погледна.

— Какво е станало?

Той премигна и оживя.

— Доналд Баумгарт — каза той. — Ослепял е. Събудил се вчера и… нищо не вижда.

— О, не — прошепна Розмари.

— Тази сутрин се опитал да се обеси. Сега е в „Белвю“ и го тъпчат с успокоителни.

Двамата се спогледаха, поразени от новината.

— Получих ролята — продължи Гай. — Бога ми, начинът, по който стана това е отвратителен! — Той погледна кутията с разредител в ръката си и я остави на нощното шкафче. — Виж какво, трябва да изляза и да се поразходя. — Той се изправи. — Съжалявам. Трябва за малко да остана сам, за да обмисля всичко това.

— Разбирам те, излез — каза Розмари и му направи път.

Той тръгна, без да се преоблича, по коридора и през външната врата, като я остави сама да се захлопне подире му.

Тя влезе във всекидневната, замислена за горкия Доналд Баумгарт и за късмета на Гай. Всъщност за късмета, който имаха тя и Гай с хубавата роля, която щеше да привлече вниманието на критиците, дори и ако пиесата нямаше успех, и която щеше да доведе до други роли, може би и в киното, което означаваше и къща в Лос Анжелис, градина с подправки, три деца с разлика от по две години. Горкият Доналд Баумгарт с нескопосаното му име, което не беше сменил. Трябва да е бил добър, щом са го предпочели пред Гай, а сега се намираше в „Белвю“, сляп и готов на самоубийство, натъпкан с успокоителни.

Тя коленичи върху възглавничките на еркера и се загледа надолу към входа на сградата, в очакване да види как Гай излиза. Кога ли щяха да започнат репетициите, замисли се тя. Тя, естествено, ще го придружава, когато напуснат града. Колко интересно ще бъде! Може би в Бостън, или Филаделфия? А най-добре във Вашингтон. Тя никога не бе ходила там. Докато Гай бъде на репетиции, тя би могла да разгледа града. А вечер, след представление, целият екип ще се събира в някой ресторант или клуб да поклюкарстват…

Розмари чакаше, без да изпуска входа от поглед, но Гай не се появи. Сигурно бе излязъл през другия вход, откъм Петдесет и пета улица.

Сега, когато би трябвало да бъде щастлив, той бе навъсен и унил, седнал съвсем неподвижно. Само от време на време поднасяше цигарата към устните си. Очите му я следваха, където и да отидеше из апартамента с напрегнат поглед, като че в нея се криеше някаква опасност.

— Какво ти е? — за хиляден път го попита тя.

— Нищо — отвърна гой. — Днес нямаш ли час по скулптура?

— Не съм ходила от два месеца.

— Защо не отидеш?

И тя отиде. Навлажни старата глина, нагласи отново арматурата и започна отначало — с нов модел и сред нова група студенти.

— Къде се загубихте? — попита я преподавателят. Той носеше очила, адамовата му ябълка беше силно изпъкнала и докато говореше с нея, ръцете му моделираха миниатюрни женски фигурки.

— В Занзибар — отговори тя.

— Вече няма Занзибар — каза той с нервна усмивка. — Сега е Танзания.

Един следобед тя реши да пообиколи магазините и когато се върна, завари ваза с рози в кухнята и още една във всекидневната. Гай се появи откъм спалнята с роза в ръка и смутена усмивка, като че молеше за прошка. Същата усмивка бе виждала и преди, когато той репетираше пред нея ролята на Чанс Уейн от „Сладкогласната птица на младостта“.

— Ама и аз съм един задник — каза той. — Това е, защото по цял ден стоя тук и се моля Баумгарт да не възвърне зрението си. Чак се срамувам от себе си.

— Според мен е естествено — каза тя. — Логично е да си раздвоен по този…

— Слушай сега — прекъсна я той, като тикна розата под носа й. — Дори и това нещо да се провали, дори и да рекламирам виното на Чарли Креста Бланка до края на живота си, ще престана да си го изкарвам на тебе.

— Но ти не…

— Напротив, така беше. Толкова бях зает да си скубя косата, зает само с моята кариера, ме дори и за миг не помислих за твоята. Искаш ли да си имаме бебе? Нали щяхме да имаме три, за кога да чакаме?

Тя го гледаше без да продума.

— Бебе — повтори той. — Не разбираш ли? Гу-гу. Пелени. Ма-ма.

— Наистина ли искаш? — попита тя.