Айра Левин - Бебето на Розмари

— Видя ли, че има телепатия? — каза Гай и наля още вино.

— Уплаших се, че ще щурмува вратата и ще остане цяла вечер — каза Розмари.

— Не — каза Гай. — Просто искаше да опитаме шоколадовата й мишка, „пунежи т’ва е идин ут нейнити спицялитети“.

— Изглежда вкусен.

— Нали?

Шоколадът в чашките беше извит като спирала. В тази на Гай беше поръсен със смлени орехи, а в тази на Розмари, украсен с половин бадем.

— Много мило от нейна страна, нали? — каза Розмари. — Не бива да й се подиграваме.

— Права си — съгласи се Гай. — Не бива.

Мусът беше чудесен, но имаше някакъв тебеширен привкус, който напомни на Розмари за черни дъски и началното училище. Гай го опита, но според него нямаше привкус, нито тебеширен, нито някакъв друг. Розмари остави лъжичката си след две хапки.

— Няма ли да го изядеш? — попита Гай. — Това е глупаво, миличка. Няма никакъв „привкус“.

Розмари настояваше, че има.

— Хайде, скъпа, старата кранта цял ден се е потила до горещата печка. Изяж го.

— Но на мен не ми харесва — възрази Розмари.

— Много е вкусен.

— Можеш да изядеш моя.

— Добре тогава, не го яж — намръщи се Гай. — След като не носиш амулета, който тя ти подари, можеш и да не ядеш десерта й.

— Какво общо има едното с другото? — смутено попита Розмари.

— И двете неща са проява на… ами на незачитане. Това е — сопна се Гай. — Преди две минути ти каза, че не бива да й се подиграваме. Това не е ли подигравка — да приемеш нещо, а после да не го използваш?

— О, — въздъхна Розмари и взе отново лъжичката. — Щом ще правим скандал заради това… — и тя гребна пълна лъжица от муса и я налапа.

— Няма да правим скандал — каза Гай. — Слушай, ако наистина не ти е вкусно, не го яж.

— Превъзходен е — каза Розмари и гребна още една лъжичка — и няма никакъв привкус. Защо не обърнеш плочата?

Гай стана и отиде до грамофона. Розмари сгъна салфетката на скута си и изсипа две пълни лъжици мус в нея. После сипа още половин лъжичка, за да изяде по-малко. После сгъна салфетката, шумно изгреба с лъжичката вътрешността на чашата и изяде останалия мус, когато Гай се върна на масата.

— Ето, татенце, — каза тя и наклони чашата към него. — Ще ми пишеш ли червена точка?

— Даже две — каза той. — Съжалявам, ако съм бил груб.

— Груб беше.

— Извинявай — усмихна се той.

— Нищо — веднага омекна Розмари. — Добре е, че си внимателен към старите дами. Значи ще бъдеш внимателен и към мен, когато остарея.

Накрая пиха кафе и ментов ликьор.

— Днес следобед се обади Маргарет — каза Розмари.

— Маргарет ли?

— Сестра ми.

— А, да. Наред ли е всичко при тях?

— Да. Притеснила се, че нещо лошо ми се е случило. Имала някакво предчувствие.

— О, така ли?

— Трябвало тази вечер да си останем вкъщи.

— По дяволите! Пък аз резервирах маса в бар „Недик“. В оранжевата зала.

— Ще трябва да я отмениш.

— Интересно как така ти си нормална, след като всички в семейството ти са смахнати?

Розмари усети замайването най-напред в кухнята при умивалника, докато изтребваше неизядения мус от салфетката и го изсипваше в канала. Тя се олюля, после примигна и се намръщи.

— Още го няма — извика Гай от стаята с телевизора. — Господи, каква тълпа. — Ставаше дума за папата на стадион Янки.

— Ей сега идвам — каза Розмари.

Тя разтърси глава да пропъди виенето на свят, уви салфетките в покривката и пусна всичко в коша за пране. После сложи запушалката в канала, пусна горещата вода и изстиска малко препарат за миене на чинии. Накисна чиниите и чашите в мивката и реши да ги измие на сутринта.

За втори път усети замайването, когато окачваше кърпата за ръце. Този път продължи по-дълго, стаята бавно се завъртя, а краката й почти отказваха да я държат. Тя се подпря на мивката.

— Олеле — тихо възкликна тя, когато замайването премина, а после преброи наум два коктейла „Гибсън“, две чаши вино (а дали не бяха три?) и чашката ментов ликьор. Нищо чудно.

Успя да стигне до вратата на стаята с телевизора, усети, че пак й се завива свят и се задържа на крака, като хвана с една ръка дръжката на вратата, а с другата се подпря на рамката.

— Какво ти е? — попита Гай и се изправи загрижено.

— Мае ми се главата — усмихна се тя.

Той изключи телевизора и бързо се приближи към нея. Хвана я за ръка и здраво я прегърна през кръста.

— Нищо чудно — каза той. — Доста пийнахме. А може и преди това да си била гладна.

Той я поведе към спалнята, а когато краката й се подгънаха, я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. После седна до нея, улови я за ръка и съчувствено я погали по челото. Тя затвори очи. Леглото беше сал, който се носеше по леко развълнувано море и слабо я полюшкваше.