Айра Левин - Бебето на Розмари

— Много ти благодаря — иронично каза Гай.

— Ти беше там, и Мини и Роман, имаше и други хора… Беше някаква церемония.

— Опитах се да те събудя — каза Гай. — Но ти нищо не усещаше.

Тя му обърна гръб и спусна крака от нейния край на леглото.

— Какво ти е? — попита Гай.

— Нищо — отвърна тя, седнала на леглото без да се обръща. — Предполагам, че просто не съм в особен възторг от това, че си го направил по този начин, без да усещам нищо.

— Не исках да пропусна момента.

— Можеше да го направим тази сутрин или довечера. Снощи не е бил единственият възможен момент за целия месец. И дори и да беше така…

— Мислех, че ти искаше да го направя — каза той и прокара пръст нагоре по гърба й.

Тя се отдръпна.

— В това нещо трябва да участваме и двамата, не единият да е буден, а другият заспал — каза тя. И след малко: — О, предполагам, че се държа глупаво. — Тя стана и отиде до дрешника за халата си.

— Съжалявам, че съм те одраскал така — каза Гай. — И аз бях доста пийнал.

Тя приготви закуска, а когато Гай излезе, изми съдовете от предната вечер и оправи кухнята. После отвори прозорците във всекидневната и спалнята, понеже още се усещаше слабо миризмата на дим от предишната вечер. След това оправи леглото и си взе душ, първо горещ, а после студен. Дълго остана под душа, неподвижна под шибащите струи, в очакване съзнанието й да се проясни и да подреди мислите си.

Наистина ли снощи, както се изрази Гай, е била нощта на бебето? Наистина ли тя в този момент беше бременна? Колкото и да беше странно, това не я интересуваше. Чувстваше се нещастна, независимо дали бе глупаво от нейна страна. Гай се бе възползвал от нея без нейно знание, беше я любил като някакво безмозъчно тяло ( „Било му приятно, като на някакъв некрофил“ ) вместо като цялостна съзнателна личност. И при това беше го направил с някакво необуздано удоволствие, оставяйки следи от одрасквания, смъдяща болка и един кошмар, толкова истински, че тя почти видя по корема си фигурите, нарисувани от Роман с потопения в червено жезъл. Тя енергично се насапуниса, като че искаше да измие следите от миналата нощ. Вярно, че го бе сторил с възможно най-добрата умисъл, с цел да създаде дете. А също бе вярно, че и той беше пил колкото нея. Но на нея и се искаше да не съществува причина, която да го накара да се възползва от нея по такъв начин. Да има само тялото без душата, собственото й аз, женствеността й — или каквото и да било, което обичаше у нея. Сега, като си припомняше последните седмици и месеци, тя с безпокойство забеляза различни дребни признаци, на които не бе обръщала внимание, признаци на недостатъчна любов към нея, на разминаване между думите и чувствата му. Той беше актьор. Може ли изобщо човек да е сигурен кога един актьор е искрен и не играе някаква роля?

Един душ не стигаше да пропъди тези мисли. Тя спря водата и притисна с длани слепоочията си.

Когато тръгна да пазарува, тя звънна на вратата на семейство Кастивът да върне чашките от муса.

— Хареса ли ви, скъпа? — попита я Мини. — Май му бях сложила повечко какао.

— Много вкусно беше — отвърна Розмари. — Трябва да ми дадете рецептата.

— С удоволствие. На пазар ли отивате? Ще ми направите ли една мъничка услуга? Шест яйца и един пакет юфка. Ще ви дам парите после. Мразя да излизам само за едно-две неща, а вие?

Сега между нея и Гай съществуваше някаква отчужденост, но той изглежда не я забелязваше. Репетициите на пиесата започваха на първи ноември. Заглавието й беше „Не се ли познаваме отнякъде?“. Той беше зает с изучаването на ролята, учеше се да ходи с патерици и скоби на краката, които ролята изискваше и обикаляше Бронкс в района на Хайбридж, където се развиваше действието на пиесата. През повечето вечери се хранеха навън с приятели. Когато оставаха у дома, водеха престорено непринудени разговори за мебелите, за стачката в пресата, която щеше да приключи всеки момент и за поредния телевизионен сериал. Ходиха на предпремиерата на един нов мюзикъл и на първата прожекция на един нов филм, на гости и на откриването на изложбата на техен приятел, който работеше с метални конструкции. Струваше й се, че Гай изобщо не спира погледа си на нея. Или четеше сценарии, или гледаше телевизия, или гледаше към други хора. Лягаше си и заспиваше преди нея. Една вечер пак отиде у семейство Кастивът да слуша поредните разкази на Роман за театъра. Тя си остана у дома да гледа телевизия.

— Не мислиш ли, че трябва да поговорим за това? — попита тя на другата сутрин по време на закуска.