Айра Левин - Бебето на Розмари

— Видя ли? — обърна се мистър Кастивът към жена си.

— Мини — каза мисис Кастивът на Гай. — Аз съм Мини, а той е Роман, окей? — Тя погледна и Розмари с престорен укор. — Окей?

— Окей, Мини — засмя се Гай.

После разговаряха за семействата Голд и Брун и за двойката Дюбен-Де Вор. Стана дума за брата моряк на Тери, за когото бяха разбрали, че се намира в една болница за цивилни в Сайгон. Мистър Кастивът бе прочел някаква книга, която критикуваше доклада Уорън и разговорът се завъртя около убийството на Кенеди. Седнала в един от столовете с високи облегалки, Розмари се чувстваше странно изолирана, като че ли семейство Кастивът бяха стари приятели на Гай и тя току-що се бе запознала с тях.

— Смятате ли, че е имало някакъв заговор? — запита я мистър Кастивът и тя му отвърна, чувствайки се неловко, че загриженият домакин се опитваше да я приобщи към разговора. Тя се извини и помоли мисис Кастивът да й покаже банята, където имаше пешкири на цветя с надпис „За гости“ и една книжка, наречена „Клозетни вицове“, не особено забавна.

Тръгнаха си в десет и половина с думите „Довиждане, Роман“ и „Благодаря, Мини“ и си стиснаха сърдечно ръцете с домакините, което предполагаше, че това няма да е последната им вечер заедно, макар че от страна на Розмари сърдечността беше само показна. Като отминаха първия завой на коридора и чуха вратата да се затваря зад тях, Розмари въздъхна от облекчение и весело се усмихна, когато видя, че и Гай направи същото.

— А-айде, Роман, — започна да имитира Гай, като бърчеше смешно веждите си — стига надува гла’ата на Гай с твойти бизкрайни истории за Моджеска!

От смях Розмари се прави надве, изшътка му и хванати за ръце те тихичко изтичаха на пръсти към собствената си врата, отключиха я, влязоха, блъснаха я и заключиха, сложиха резето и веригата. После Гай закова отгоре й въображаеми дъски, барикадира я с три въображаеми тежки камъка, спусна въображаемия подвижен мост, избърса потното си чело и задиша тежко, докато Розмари се превиваше от сподавен смях.

— Какво ще кажеш за филето? — попита Гай.

— О, божичко! — възкликна Розмари. — Ами сладкишът! Как успя да изядеш две парчета? Беше направо смъртоносен!

— Мила моя, — каза Гай — това бе проява на свръхчовешко мъжество и саможертва. Казах си: „О, богове! Бас държа, че никой никога не е молил тази стара кранта за допълнително от каквото и да е, направено от нея, през целия й живот!“ И го направих. — Той величествено махна с ръка. — От време на време ме обхващат такива благородни пориви.

— Тя отглежда билки и подправки — каза Розмари, когато влязоха в спалнята. — И когато израснат, ги изхвърля през прозореца.

— Шшшт, стените имат уши — каза Гай. — А как ти се сториха сребърните прибори?

— Не е ли смешно? — каза Розмари, докато си събуваше обувките. — Само три от чиниите бяха от един сервиз, но приборите им са просто прелестни.

— Хайде да бъдем добрички. Може би ще ни ги завещаят.

— Хайде да бъдем лоши и да си купим още по-хубави. Ходи ли в банята?

— У тях ли? Не.

— Познай какво има там.

— Биде.

— Не, книжка „Клозетни вицове“.

— Стига бе.

— Виси на кукичка — уточни Розмари, докато изхлузваше роклята през глава. — Точно до тоалетната чиния.

Гай се усмихна и поклати глава. Започна да сваля копчетата си за ръкавели, застанал до гардероба.

— Обаче историите на Роман, всъщност наистина бяха страхотно интересни — каза той. — Аз дори не бях чувал за Форбс-Робъртсън, но той наистина е бил звезда навремето. — Той се мъчеше да откопчее второто копче. — Мисля утре вечер пак да отида у тях да си поговорим с него.

— Така ли? — запита го Розмари, съвсем объркана.

— Да. Той ме покани — отвърна Гай. После протегна ръка към нея. — Ще ми помогнеш ли да го сваля?

Тя се приближи до него и извади копчето, но внезапно се почувства изоставена и несигурна.

— Мислех, че ще излезем с Джими и Тайгьр — каза тя.

— Сигурна ли е уговорката? — попита той и я погледна в очите. — Мислех, че просто ще им се обадим да видим дали са свободни.

— Не, не е сигурна — отвърна тя.

— Ще се видим с тях в сряда или в четвъртък — сви рамене той. Тя му подаде копчето за ръкавели. Той го пое.

— Благодаря — каза той. — Не е нужно да идваш с мен, щом не искаш. Можеш да си останеш у дома.

— Мисля, че така ще направя — каза тя. — Ще остана. — Приближи се до леглото и седна.

— Познавал е също и Хенри Ървинг — продължи Гай. — Наистина ми е ужасно интересно.