Айра Левин - Бебето на Розмари

— Кандидатствам за няколко роли — отвърна Гай.

— Не мога да допусна, че няма да ги получите — каза мистър Кастивът.

— Затова пък аз мога — каза Гай.

— Сериозно ли говорите? — възкликна мистър Кастивът и го изгледа внимателно.

Десертът беше домашен бостънски пай със сметана, който, макар и по-добър от филето и зеленчуците, се стори на Розмари прекалено сладък. Гай обаче, щедро го похвали и помоли за второ парче. Може би просто играе, помисли си Розмари. Отвръща на комплиментите с комплименти.

След вечерята Розмари предложи да помогне в миенето на чиниите. Мисис Кастивът веднага прие предложението й и двете жени раздигаха масата, а Гай и мистър Кастивът отидоха във всекидневната.

Кухнята, която се намираше до салона, беше малка и изглеждаше още по-малка заради зимната градина, за която бе споменала Тери. Беше дълга около един метър и бе поставена върху голяма бяла маса близо до единствения прозорец на кухнята. Осветяваха я няколко лампи, чиито силни крушки се отразяваха в стъклото и вместо прозрачно, го правеха ослепително бяло. В оставащото място, съвсем близко едно до друго, бяха поставени умивалникът, готварската печка и хладилникът, а над тях от всички страни се подаваха кухненски шкафчета. Застанала до мисис Кастивът, Розмари старателно и добросъвестно бършеше измитите съдове, доволна, че нейната кухня беше по-голяма и по-добре обзаведена.

— Тери ми спомена за зимната градина — каза тя.

— Така ли? — каза мисис Кастивът. — Хубаво хоби е. И вие трябва да си направите.

— Някой ден искам да имам цяла градина с подправки — каза Розмари. — Извън града, естествено. Ако някога Гай получи роля в киното, ще се преместим да живеем в Лос Анджелис. Всъщност най би ми се искало да живея на село.

— Сигурно имате голямо семейство — каза мисис Кастивът.

— Да — отвърна Розмари. — Имам трима братя и две сестри. Аз съм най-малката.

— Сестрите ви омъжени ли са?

— Да.

Мисис Кастивът пъхна насапунисана гъба в една от чашите.

— Имат ли деца? — попита тя.

— Едната има две, а другата — четири — отвърна Розмари. — Или поне така е според последните вести, които имам от тях. Сега броят им може да се е увеличил.

— За вас това е добър знак — каза мисис Кастивът, като все още сапунисваше чашата. Миеше бавно и старателно. — Щом сестрите ви имат много деца, сигурно и вие ще имате. Такива неща се предават по семейна линия.

— О, изобщо не се притеснявам за това — каза Розмари, докато чакаше мисис Кастивът да й подаде чашата — Брат ми Еди вече има осем деца, а е само двайсет и шест годишен.

— Боже мой! — възкликна мисис Кастивът. Тя изплакна чашата и я подаде на Розмари.

— Имам всичко двайсет племенници — каза Розмари. — Но не съм виждала поне половината от тях.

— Не се ли прибирате у дома от време на време? — запита мисис Кастивът.

— Не — отвърна Розмари. — Не съм в много добри отношения със семейството си, освен с единия от братята ми. Според тях аз съм черната овца.

— О, и защо така?

— Защото Гай не е католик и не сме венчани в църква.

Мисис Кастивът съчувствено зацъка с език.

— Не е ли странно как някои хора вдигат голям шум заради религията? Толкова по-зле за тях. Вие нищо не губите. Изобщо не бива да се притеснявате за това.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни — каза Розмари и постави чашата на етажерката. — Искате ли за малко да се сменим — аз да мия, а вие да подсушавате?

— Не, така е много добре, скъпа — каза мисис Кастивът.

Розмари погледна през вратата на кухнята. Виждаше се само част от всекидневната с масичките за бридж и шкафовете за картотеки. Гай и мистър Кастивът бяха в другия край на света. Във въздуха неподвижно се простираше синя пелена от цигарен дим.

— Розмари?

Тя се обърна. Усмихната, мисис Кастивът й подаваше мокра чиния с ръка в зелена гумена ръкавица.

Измиването и избърсването на чиниите, тенджерите и сребърните прибори им отне почти един час, макар че Розмари би се справила със същата работа за по-малко от половината време. Когато тя и мисис Кастивът влязоха във всекидневната, завариха Гай и мистър Кастивът седнали един срещу друг на канапето и мистър Кастивът му говореше нещо убедително, като почукваше с показалец дланта на другата си ръка.

— Хайде, Роман, стига си проглушавал ушите на Гай с безкрайните си истории за Моджеска — каза мисис Кастивът. — Той те слуша само защото е добре възпитан.

— Не, интересно ми е, мисис Кастивът, — каза Гай.