Айра Левин - Бебето на Розмари

Те допиха кафето си и разговаряха за вълненията и рисковете в актьорската професия, за новите телевизионни постановки и ниското им качество, за продължаващата стачка на работещите във вестниците.

— Шест и половина рано ли е за вас? — запита мисис Кастивът вече на вратата.

— Съвсем удобно е — отговори Розмари.

— Роман не обича да вечеря по-късно — обясни мисис Кастивът. — Той има проблеми със стомаха и ако яде по-късно, няма да може да заспи. Нали знаете къде сме? В седем „А“ в шест и половина. Ще ви чакаме. О, ето и пощата ви, скъпа. Ще ви я подам. Реклами. Е, по-добре, отколкото да не получиш нищо.

Гай се прибра в два и половина в лошо настроение. Беше разбрал от агента си, че опасенията му се бяха оправдали и човекът с нелепото име Доналд Баумгарт бе получил ролята, която той за малко щеше да получи. Розмари го целуна и го настани в новия му фотьойл с чаша бира и сандвич с топено сирене. Беше чела пиесата и не я харесваше. Сигурно ще я снемат след няколко представления каза тя на Гай, и повече няма да чуе и думичка за Доналд Баумгарт.

— Дори и да слезе от сцената — каза Гай — ролята е такава, че ще го забележат. Ще видиш. Веднага след нея ще му предложат нещо друго. — Той намръщено погледна сандвича си и започна да яде.

— Мисис Кастивът се отби тази сутрин — каза Розмари. — Да ми благодари за това, което им казах онази вечер. Че Тери им била благодарна. Но мисля, че всъщност дойде да разгледа апартамента. Това е най-любопитната жена, която съм виждала. Представяш ли си? Даже ме разпита за цените на мебелите.

— Без майтап? — каза Гай.

— Пристига тук и си признава, че е любопитна и затова някак си ти става смешно, вместо да те дразни. Даже погледна и в шкафчето с лекарствата.

— Просто така?

— Просто така. А познай как беше облечена.

— В широка бохча за дебелани.

— Не, носеше впити панталони.

— Впити панталони?

— При това яркозелени.

— О, богове!

Коленичила на пода между двата еркерни прозореца, Розмари начерта линия с креда върху амбалажна хартия, а после с помощта на сгъваем метър измери ширината на местата за сядане в еркерите на прозорците.

— Тя ни покани на вечеря у тях тази вечер — каза тя, поглеждайки към Гай. — Казах й, че първо трябва да те попитам, но че ти вероятно няма да имаш нищо против.

— О, по дяволите, Роз, — избухна Гай — всъщност нямаме желание да ходим там, нали?

— Мисля, че се чувстват самотни — каза Розмари — заради Тери.

— Миличка, — започна Гай — ако започнем да се държим приятелски с възрастни хора като тях, после никога няма да можем да се отървем. Живеем на един етаж, което значи, че ще цъфват тук поне по шест пъти на ден. И особено щом тя е любопитна.

— Казах й, че може да разчита на нас — каза Розмари.

— Мислех, че си й казала, че първо ще попиташ мен.

— Да, и все пак почти й обещах — Розмари безпомощно погледна Гай. — Тя толкова държеше да отидем.

— Все пак тази вечер не съм настроен да се държа любезно с грижовните мама и татко — отвърна Гай. — Съжалявам, мила, обади й се и кажи, че не можем да отидем.

— Добре — съгласи се Розмари и начерта още една линия с кредата и метъра.

— Няма нужда така да се цупиш — каза Гай, когато дояде сандвича си.

— Не се цупя — отвърна Розмари. — Добре разбирам какво имаш предвид, като казваш, че живеем на един етаж. Това е съвсем основателно и ти си напълно прав. Изобщо не се цупя.

— О, по дяволите — каза Гай. — Ще отидем.

— Не, не, защо пък? Не сме длъжни. Напазарувах за вечеря преди тя да дойде, така че това не е проблем.

— Ще отидем — каза Гай.

— Не сме задължени, щом не искаш. Може би ти звучи фалшиво, но аз наистина мисля така, честно.

— Ще отидем. Това ще ми бъде доброто дело за днешния ден.

— Добре, но само ако искаш. И ще им покажем съвсем недвусмислено, че това посещение е еднократно, а не началото на някаква връзка, нали така?

— Точно така.

Няколко минути след шест и половина Розмари и Гай излязоха от апартамента си и тръгнаха по разклоненията на тъмнозеления коридор към вратата на семейство Кастивът. Когато Гай натисна звънеца, асансьорът зад тях изскърца и мосю Дюбен или Де Вор (те не знаеха кой на кое име отговаря) излезе от него, носейки някакъв костюм, увит в найлонова торба, очевидно взет от химическо чистене. Той се усмихна и докато отключваше съседната врата на апартамент 7Б каза: „Сбъркали сте етажа, така ли?“ Розмари и Гай се усмихнаха любезно в отговор и той влезе в жилището, като извика „Аз съм!“ и им даде възможност да видят вътре черен бюфет и тапети в червено и златно.